Видове туризъм в Република България: Винен туризъм

Република България е страна, която предлага възможности да се практикуват всички видове туризъм. Една от предимствата на винения туризъм е, че той може да се практикува целогодишно. Виненият туризъм е сравнително нов в Република България, като се появява 90-те години на 20 век след падането на комунистическия режим в страната. До тогава в страната няма частна собственост, а съществуващите винарни и лозови насаждения са държавна собственост и основно произвеждат вина според спуснатия им държавен план. Смята се, че по българските земи вино се е произвеждало още преди повече от 5 000 години. По това време земите са населявани от Траките, за които се смята, че са поставили основите на лозарството и винарството. Може да се каже, че България е единствената страна в света, където се чества ден на лозаря - 14 февруари. Този празник е останал вероятно още от времето на римското време на Балканския полуостров. Празненствата, посветени на бог Бакхус, са преминали и у старите българи. По-късно с възприемането на християнството те не отпадат, а патронът на лозарите Трифон Зарезан бива провъзгласен за светия. Честването на деня на лозаря има своя дълбоко реалистичен смисъл. То е свързано с една от най-важните операции в лозарството - резитбата. И самото празнуване, придружено със „зарязването" на лозите, е указание, че времето за резитба вече е настъпило. Страната е разделена на пет главни винени региони, според различните почвени и климатични условия в страната – Дунавска равнина /Северна България/, Черноморски регион /Източна България/, Розова долина /Подбалкана/, Тракийска низина /Южна България/ и Долината на река Струма /Югозападна България/. Всичките тези региони предлага специфични условия за отглеждане на лозя за производство на различни видове вина. Посещението на винарните и лозовите масиви може да се съчетае със запознаването с природни обекти, традиции, фолклор, кухня, архитектурни забележителности и други.

 Лозаро-винарски регион Дунавска равнина -   Климатът е умерено-континентален с горещо и слънчево лято и по-студена зима. Условията го правят подходящ за отглеждане на: „Мускат отонел“, „Гъмза“, „Каберне совиньон“, „Мерло“, „Шардоне“, „Алиготе“, „Памид“. Тук се произвеждат традиционни, с богати вкусове червени и бели сухи вина, както и класически пенливи вина.

 Лозаро-винарски регион Черноморски  -  Поради влиянието на водната площ зимата е мека, а лятото най-прохладно със смекчени амплитуди и с по-висока влажност на въздуха. Есента е топла и продължителна, което е много благоприятно за натрупването на достатъчно захари за получаването на фини, бели, полусухи вина. В този район са концентрирани около 53% от белите сортове грозде: „Димят“, „Ризлинг“, „Юни блан“, „Мускат отонел“, „Траминер“, „Совиньон блан“, които тук дават отлично по качество грозде. Районът е фаворит в производството на най-добрите ни сухи и полусухи вина, с приятен аромат и свеж и плътен вкус.

 Лозаро-винарски регион Розова долина - Подбалканският район се разпростира на юг от Стара планина и има два подрайона – Източен и Западен. По южните склонове на Стара планина и в долината между нея, както и в Средна гора се отглеждат основно сортовете „Червен мискет“, „Ризлинг“, „Ркацители“, „Каберне совиньон“ и „Мерло“. Тук се произвеждат бели сухи и полусухи вина, но и червени и ароматизирани вина. Тези от местния сорт „Червен мискет“ са едни от най-добрите представители на белите вина със запомнящ се аромат.

 Лозаро-винарски регион Тракийска низина - В Южнобългарския район климатът е умерено-континентален, с добро разпределение на валежите през целия вегетационен период. Лятото е горещо, с чести засушавания, преминаващи в есента, а зимата – мека. Включва централните части на низината и части от Сакар. В този район са концентрирани основно червени сортове грозде: „Мавруд“, „Мерло“, „Каберне совиньон“, „Червен мискет“, „Памид“ и др. Климатичните условия на района, защитен от остри северни ветрове, благоприятстват получаването на богати, плътни, запомнящи се червени вина от сортовете „Каберне совиньон“ и „Мавруд“. Добрите вина от местния сорт „Мавруд“ са запазена марка на района и едни от най-търсените вина на вътрешния пазар.

 Лозаро-винарски регион Долината на река Струма - В този район са включени югозападните части от страната. Районът не е голям, но със силно изразен средиземноморски характер. Зимата е мека, обикновено безснежна, а есента – продължителна. По долината на река Струма се отглеждат местният сорт „Широка мелнишка лоза“, както и „Каберне Совиньон“ и „Мерло“. Получените вина се характеризират с топли, южни вкусове. Особен интерес представляват вината от сорт „Широка мелнишка лоза“, които са богати и достатъчно обемни и при стареене придобиват екзотични, приятни нюанси. 

Бегликташ - митичното тракийско светилище от Бронзовата епоха

На територията на Република България има множество доказателства, че е населявана от древни времена с народи оставили ни доказателства за високо развити древни цивилизации. Такъв пример е едно от най-големите праисторически мегалитни светилища на територията на Република България - Бегликташ. Светилището се намира на около 5 километра от град Приморско и на около 40 километра от град Бургас, върху най-високата част на Маслен нос, издаден в морето между заливите Св. Параскева и Зигра, там където Странджа планина се среща с Черно море.  Светилището  е едно от големите открития на Тракийската история, като археологичните  проучвания на местността показват, че на нея е имало активна човешка дейност още от края на Бронзовата епоха /XIII в. пр. Хр./. В продължение на хиляди години природните процеси и ерозията са оформяли вида на големите камъни, но днешният си вид то дължи и на частичната им обработка и подредба от древните траки. Предположенията на учените са, че светилището е изпълнявало функциите на храм, скален календар и слънчев  часовник, като в него са изпълнявани ритуали свързани с Бога Слънце и Богинята Майка.

Храм -  добре са запазени изсечения в скалата жертвеник, състоящ се от две вани със свързващи ги улеи, през дъговидния отвор в основата на „Апостол Таш“ – огромен скален къс с форма на обърнато сърце – посветените преминавали от владението на Бога Слънце към подземното царство на Богинята Майка и каменния трон на който се предполага, че е седял владетеля или главния жрец.

Календар – върху скалната повърхност има издълбани дупки, като в моментите на слънцестоене и равноденствие между подредените камъни преминават слънчевите лъчи огряващи тези точки.

Часовник – камъните са подредени по такъв начин, че слънчевата сянка падаща от главния олтар върху подредените на север от него по-малки камъка, изпълняват функцията на слънчев часовник, разделящ деня на шест части. Вярва се, че траките не са разделяли денонощието на 24 части както е прието днес, а на шест части. В днешно време камъните са съборени като домино на земята и нямаме възможност да го видим в действие.

Система от скални коридори в североизточната част на комплекса оформя своеобразен лабиринт от огромни мегалити. Смята се, че той може да бъде преминат само от хора с честа и праведна душа. Преминавайки през пътя на изпитанието – цепнатината, човек усеща силно енергийно влияние. Предполага се, че скалните коридори може да са били ползвани и за гадаене на бъдещето на младежите от племето. Той има два изхода – ляв, който се е смятал за мистиката и жречеството и десен, които се е асоцирал с прагматичната дейност.

Светилището като обект на сериозни археологически изследвания и за културен туризъм започва да се посещава едва след 2001-2003 година въпреки, че местните жители знаят за него много преди това. Мястото е било забранено за посещения до падането на комунистическата власт в Република България /тогава се е наричала Народна Република България/, тъй като е попадало в границите на ловната резиденция „Перла” използвана от партийната върхушка за лични нужди. Бегликташ е известен на българската археологическа наука още от теренните обхождания на Карел Шкорпил в България, осъществени в годините след Освобождението на страната от османска власт. Шкорпил отбелязва, че до Маслен нос, близо до село Кюприя (сегашен град Приморско), на връх Китка, се намира скален връх, наречен от него „Апостол Таш“. Той описва обекта като скален блок с особена сърцеобразна форма, поставен наопаки върху скалната почва. През 1972 – 1973 г. в рамките на Ареологиеческата експедиция „Аполония – Странджа“ под ръководството на проф. Александър Фол и проф. Иван Венедиков, обектът е посетен отново, като са описани изкуствените кръгли вдлъбнатини под блока в скалата. Експедицията документира и скален блок с орехообразна форма, с диаметър 12 m, положен върху други блокове като покрив на огромен долмен, под който може да се премине.

През вековете е достигнала легенда, че Одисей е преминал през светилището за да се допита до прорицателите и да принесе дарове на боговете преди да тръгне на своето митично пътешествие.    

Бачковски манастир „Успение Богородично”

Бачковският манастир „Успение Богородично” е вторият по големина манастир в Република България и един от трите ставропигиални което означава, че е подчинен пряко на Патриаршията, а не на местния владика. Другите два ставропигиални манастира са -  Рилския манастир „Свети Йоан Рилски” /прочети повече за манастира/ и Троянски манастир „Успение Богородично” /прочети повече за манастира/.  Бачковският манастир се намира в планината Родопи в долината на Чепеларската река до село Бачково и на около 10 километра от Асеновград. Манастира е основан през 1083 година от грузинеца на византийска служба Григорий Бакуриани, по времето на византийския император Алексий I Комнин. Той е пресечна точка на три култури – византийска, старогрузинска и българска. По това време областта, където е основан манастира, е част от Византийската империя и принадлежи на Григорий, който е близък приятел на византийския император. За съосновател е приет и брат му Абасий, който при самото основаване е починал, но е завещал значителни суми и имущество за неговото осъществяване. С построяването на манастира, Григорий Бакуриани построява и три метоха – Мрамарски, Прилонгийски и Станимашки. От трите до днес е запазен само последния, намиращ се в края на Асеновград върху скална площадка, над пътя и изхода на града в посока Смолян. Предназначението на такива обекти е да предоставят подслон и храна на поклонниците, а също и на пътуващите монаси. Нощуването в манастира на външни хора не се е допускало, поклонниците са оставали в метоха, откъдето са посещавали манастира в изпълнение на поклонението си. За времето основаването си до завземането на територията на манастира от османците, след падането на Пловдив в 1363 г., той е запазвал независимия си статут въпреки няколкократните му преминавания ту в български, ту във византийски ръце. В 1745 г. Бачковският манастир преминава под духовното ведомство на Цариградската патриаршия, а през 1894 г. манастира окончателно преминава под ведомството на Българската екзархия. Днес Бачковският манастир е ставропигия на Българската патриаршия и действащ мъжки манастир. От основаването на манастира до днес се е запазила само двуетажната костница, която се намира на около 300 метра от сегашния манастирски комплекс. Костницата е уникален исторически обект, който впечатлява със старинните си стенописи, които се нареждат сред най-ценните произведения на православното изкуство от XI-XII век. Църквата „Св. Архангел Михаил и Гавриил” е най-старата в манастирския комплекс. Останала от основаването на манастира. Тя у двуетажна църква, каквито не се срещат често по това време. Първият етаж е засводена галерия, която според разкопките от 80-те години на XIX век, е била свързана по подобен начин със старата Бакурианова църква. До сегашния необичаен вид се стигнало при построяването на сегашната главна църква през 1604 г., когато олтарната апсида на „Св. Архангели” бива вписана в притвора на главната. Самият храм посветен на арх. Михаил и арх. Гавриил е на втория етаж и е от типа кръстокуполни еднокорабни църкви.  Съборният храм на манастира „Успение на Пресвета Богородица” е построен през 1604 г., и следва доста точно според археологични проучвания старата Бакурианова църква. Трябва да признаем успеха на манастирското братство, получило от османските власти в началото на XVII век разрешение за построяването на толкова голям храм. Добре запазеният иконостас е сред най-старите в България, създаден в началото на XVII век. Дърворезбата е релефна, с позлата и оцветяване. Основния стенопис е от 1850 г., който всъщност е втори стенопис на църквата, покриващ по-стария от времето на построяването ѝ, който е запазен само в притвора.  1833 година стопанския двор бил разширен и застроен с нови сгради. В периода 1834-1837 година е построена третата църква, посветена на Мирликийския чудотворец св. Никола в южната част на манастирския двор. Църквата е еднокорабна, кръстокуполна от типа стегнат кръст. Архитектурно и чисто строително тя наподобява съборната манастирска църква „Света Богородица”, а запазените стенописите са на възрожденския художник Захари Зограф. Специално внимание заслужава картината на Страшния съд, намиращ се в притвора на храма. Заедно с традиционните изображения той е изографисал някои от своите съвременници в ада, осъждайки ги на вечни мъки. Това са предимно пловдивски чорбаджии и кокони, в модерните за времето си дрехи, осъдени за непатриотичното им поведение и суетния им живот. Редом с образите на манастирския игумен Матей и на неговия предходник Ананий художника е оставил свой автопортрет. Старата трапезария с полуцилиндричен таван, която се намира в запазената част на южното крило на манастира е изградена едновременно с главния храм в самото начало на XVII век. Запазена е оригиналната мраморна маса, на която са се хранили монасите в продължение на над три века. Според запазения ѝ надпис тя е изработена през 1601 година. През 1634 година трапезарията е украсена със стенописи, които по художествените си достойнства могат да бъдат съпоставяни с най-изтъкнатите светогорски образци. Най-голямата светиня на Бачковския манастир е неговата икона на Пресвета Богородица. Смята се, че е на територията на манастира от времето на неговото основаване. Тя се съхранява на специално място избрано то нея в съборния манастирски храм и заради чудотворството си е обект на поклонение от вярващите. По време на началните години на османското робство, иконата е била скрита в местността Клувията, където е намерена отново в началото на XVII век и донесена в манастира. Иконата мистериозно изчезнала от манастира и отново била намерена на същото място и отново върната в него. Това се случило два пъти, докато един от монасите не получил в съня си заръка на св. Богородица, образът ѝ да бъде изложен в съборната църква на манастира, в дясно от централната врата, в отделен иконостас, с три стъпала пред него. Ако ви остане свободно време, може да посетите Бачковския водопад, който се намира на около 700 метра от манастира и част от местата на туристическия маршрут „Зелената пътека”. Той се е образувал в карстов разлом и е с височина около 10 метра и е с множество ръкави и разклонения.  Биосферен резерват „Червената стена” е най-големият биосферен резерват на територията на Родопите. Той е създаден през 1962 година  като целта за създаването му е опазване на местообитанията на редки и застрашени от изчезване растителни и животински видове. В него ще откриете спокойствие и красиви природни гледки. Асеновата крепост или Петрич са развалини на средновековна крепост с укрепената църква „Света Богородица Петричка”. Според археологически разкопки крепостта е съществувала по времето на траките, преустроена е от Византия за да охранява вратата на Беломорския проход. 

Природен феномен Чудните мостове

В Родопите най-обширната планина в Република България любителите на природните красоти и творения попадат в свят, който надминава и най-смелите им фантазии. Ако случайно се намирате в или около село Забърдо, непременно трябва да посетите природната забележителност Чудните мостове. Разположени по течението река Дълбок дол в подножието на връх Голям Персенк. Чудните мостове са сред най-интересните природни феномени в Република България, като мястото е забулено в легенди за змейове, хайдути и самодиви. В миналото мястото е било известно с турското си име Еркюпия, което означава „ер” – земя и „кюприя” – мост. Природният феномен е съставен от няколко скални моста. Големият мост е с ширина около 15 метра и с дължина около 100 метра. Той има три арки с височина между 40 и 45 метра. Вторият мост е на около 200 метра по течението на реката от първия с дължина около 60 метра и височина около 50 метра. В неговите стени има две свързани една с друга пещери, както и множество карстови кухини, които приютяват птици и прилепи. Третият мост се намира близо до втория и представлява понорна пещера, в която водите на реката изчезват. Чудните мостове са интересни и с историята си на произход, в която както винаги има и вплетена легенда предавана през вековете. Образуването им е следствие от ерозионната дейност на пълноводна в миналото река, която е създала в пукнатините на мраморите дълбока водна пещера, чийто таван в продължение на години изтънява на места и рухва, като според други предположения рухването е станало в следствие на земетресение. Учените смятат, че отломките от срутването постепенно са били отнесени от реката и са оформили днешният им вид. Легендата за появяването им е далеч по интересна.  В далечни години назад във времето в село Забърдо имало много пастири. Там те си пасяли многобройните стада, докато един ден се появил змей и започнал да им отвлича добитъка. Дълги години пастирите гледали безпомощно как змея опустошава стадата им. Един ден измислили как да го надхитрят. Натоварили едно магаре с прахан /праханта – е средство за получаване на огън. Тя се приготвя от вътрешността на узряла дървесна гъба/ и го запалили. Виждайки магарето змея, който винаги бил гладен го глътнал заедно с праханта. Тя се разгаряла все повече и повече и змеят се опитвал да избяга, накрая намерил малка дупка в земята. Огромното му тяло отворило пролука. След години, когато костите на змея изгнили останали огромни сводести мостове.  Местността около двата моста е заета с вековни иглолистни гори, съставени предимно от смърчови дървета. Скалите около двата моста са обрасли със здравец и силивряк. Горите със своя свеж аромат заедно с шума от течащата река и прекрасните гледки допълват магията на това място. Местността е богата и на интересни пещери, но повечето от тях не са пригодени за туристически посещения. На около 4 километра се извива Античният път Авдира-Филипопол-Истрос, който е един от най-древните пътища прекосяващи планината Родопи през периода на I хил. пр. Хр. По-късно през средата на I век сл. Хр. това търговско трасе, е използвано близо едно хилядолетие от траките и елините, е превърнато от римляните в път със солидна настилка.   Връх Цирикова черква и разлома под него  - в миналото тук е имало крепост , от която днес са останали само едва забележими руини. По-късно на същото място според някои източници се намирал манастир „Свети Никола”. Днес на върха, където била някогашната  старата църква, е построен параклис „Св. Дух”, а мястото е обявено за паметник с национално значение. От живописния връх се разкрива красива панорама към долината на река Чая, Чернатица и Радюва планина. Под върха и намиращия се на него параклис се крие изключително красив каменен разлом. Крепост Заград  - от крепостта са останали каменни стени достигащи на места до около метър височина. Според първоначалните проучвания тя е една от най-ранните тракийски крепости, съществували в края на бронзовата епоха в Родопите. На високата ѝ точка е имало светилище, а в подножието има три запазени тракийски надгробни могили. Изброените места са малка част от забележителностите около Чудните мостове, като най-добре е предварително да планирате маршрутите си и местата за посещение.

Рилски манастир „Свети Йоан Рилски”

В най-високата планина Рила в Република България и на Балканският полуостров се намира Рилският манастир „Свети Йоан Рилски”. Той е най-голямото религиозно средище на Балканския полуостров след Атон. Манастира е на пет етажа, като видими от тях са четири. Тази особеност на сградата се обяснява с ограниченията, наложени от османската власт през 1834 г., когато са строени днешните манастири. Рилска обител е ставропигиален манастир т. е. е подчинен пряко на Патриаршията, а не на местния владика. Други известни ставропигиални манастири в Република България са Бачковски манастир „Св. Успение Богородично” и Троянски манастир „Св. Успение Богородично” . Той се намира в лоното на планината на около 1147 метра надморска височина, между реките Рилска и Друшлявица. Основан през първата половина на X век от небесния закрилник на българския народ преподобни Йоан Рилски, манастира и до днес е люлка, стожер и хранилище на българския дух и народност. Началото му е свързано с първия български отшелникът и монах  Йоан Рилски, който избрал района да се отдаде на пости и молитва. След смъртта му в 946 г., този първи български светец бил канонизиран в Сердика /днес София/. След безброй митарства мощите му оцелели по чудо, като през 1469 г. отново били върнати в обновения Рилски манастир. Началото на днешния манастирски комплекс и поставено през 1335 г. с изграждането на Хрельовата кула от местният феодал Стефан Драголов /Хрельо/. Тя е служила за защита на монасите, като същевременно е и скривалище за ценностите на манастира по време на опасности. Помещенията от първи до четвърти етаж са предназначени за временно обитаване, а на последния се намира параклиса „Преображение Господне”. До кулата се издигала малка църква, която е построена през 1343 г. Септември 1378 г. цар Иван Шишман издава Рилската грамота, с която дава на манастира като феодални владения 20 села, заедно със землищата им. Правата на манастира се потвърждават през 1402 г. от завладелите българските земи османци. По време на османското робство Рилският манастир става средище на културното, духовното и книжовното самосъхранение на българският народ. Тук се премества и Търновската книжовна школа след опожаряването ѝ. По време на османското робство манастира е слабо укрепен и често е жертва на набези. Август 1778 г. манастира е нападнат и опустошен от разбойници. Година след обновяването му през 1818 г., обителта е заобиколена от редовна османска войска и отново е ограбена. Следващото опустошение е през 1821 г. след въстанията в Гърция редовната османска войска го ограбва. Януари 1833 г. манастира изгаря след пожар, а през лятото на 1846 г. разбойници убиват петима от манастирския чифлик. Въпреки опустошенията манастира успява да възкръсне и да се разширява, като през 1844 г. на западната страна на Хрельовата кула е пристроена двуетажна камбанария. Приблизително по същото време на мястото на старата Хрельова църква е построена главната църква в манастира „Рождество Богородично”, което започва през 1833 г. и продължава до 1837 г. Премахването на малката стара църква и градежа на нова по-голяма, е по решение на манастирското братство, тъй като старата била малка и затруднявала извършването на богослужения. Архитектурата на храма е по светогорски образец - куполна базилика с пет кръстовидно разположени купола. От север и юг са добавени два параклиса посветени на Свети Николай  Мирликийски и на Свети Йоан Рилски. Изписването на храма продължава повече от десет години с работата на най-известните зографи за времето си – Димитър Христов Зограф, Захари Зограф, Димитър и Симеон Молерови и др.  В манастира се намира чудотворната икона на Света Богородица Одигитрия  /Пътеводителка/, която е най-старата светиня на Българската православна църква. Другото известно име на иконата е Света Богородица Осеница /Осеняваща/. Около централния образ на Божията майка са разположени свети мощи на 32-ма християнски светци, чиито имена са изписани върху метални пластини. Населението почита иконата като изцелителка при тежки заболявания и при масови епидемии.  Предание за нея разказва, че икона на Богородица е дарена от византийският император Мануел Първи Комнин. Той страдал от болест на ръцете, която много го затруднявала. Императорът отишъл да се поклони пред мощите на Св. Иван Рилски, които по това време са били  тогавашния град Сердика /днес София/, в храма „Свети Георги – Ротонда”. След като се помолил на мощите и неговите ръце били помазани от свещеници с елей от едно от кандилата на светеца, императорът оздравял. В знак на признателност, императорът подарил своята икона, която носел със себе си по време на походи и битки. Неговият завет бил тя винаги да съпътства мощите на светеца, където и да се намират те. Според друго предание иконата е подарък от сестрата на цар Иван Шишман, така наречената „Мара бялата българка”. В края на XVIII и началото на XIX век в развитието на манастира настъпва период на истински подем и той окончателно се оформя като първостепенен просветен и културен център в българските земи. През Възраждането и формирането на новата обществена класа българската буржоазия, и нейното национално осъзнаване се засилва интересът към манастира. Съществуващото килийно училище в манастира се разраства, както и се създават нови в неговите метоси. В неговото училище получават своето образование мнозина видни български възрожденци. След Освобождението Рилският манастир остава обект на голяма почит и уважение от страна на българския народ. На 22 юли 1961 г. Политбюро на ЦК /централен комитет/ на БКП /българска комунистическа партия/ взема решение да се внесе предложение в Министерския съвет Рилският манастир да се използва като държавен музей и да се прекрати всякаква църковна дейност в него. След приемане на предложението манастирът е обявен за Национален музей Рилски манастир тържествено открит през 1965 г. Успоредно с това монасите са преместени в Бачковския, Троянския и Преображенския манастир. 1976 година манастира става национален исторически резерват, а от 1983 г. е културен паметник под егидата на ЮНЕСКО. След падането на комунистическият режим с постановление от 1991 г., Министерският съвет възстановява монашеският статут на Рилския манастир. На 3 май 1991 г. Великото народно събрание със закон отменя указа от 1961 г. Днес е действащ мъжки манастир и се радва на голям интерес от туристи и поклонници. Територията в която попада днес манастира е Природен парк „Рилски манастир”, който първо през 1992 г. е обявена като защитена територия в границите на Национален парк Рила, а като отделна защитена територия Паркът е обособен през 2000 г. Местата за посещение в манастира и около него са много, и едва ли могат да бъдат обхванати в една статия. Тук ще разгледаме тези в самият манастир, а тези около него ще са обект на отделна статия. На територията на манастирският комплекс можете да се запознаете с няколко музейни експозиции.  Църковно-исторически музей – тук ще видите основната колекция от експонати свързани с историята на манастира от създаването му до края на XIX век. Основно място в експозицията заема Рафаиловият кръст, изработен от монаха Рафаил  в началото на XIX век. Кръстът е неповторима творба на миниатюрната дърворезба. Иконната галерия – в нея са представени 80 избрани от фонда на музея икони от периода XVIII – XIX век, както и 28 портрета на игумени на манастира от 1860 – 2005 година. Хрельовата кула – това е най-старата запазена сграда в манастира, като на последния етаж се намира параклиса „Преображение Господне”. Музей „Манастирско стопанство” – в него ще се запознаете с част от стопанската дейност на манастира през периода XVIII – XIX век. Запазени са старата воденица, фурната за печене на хляб, уреди за дърводобив и пчеларство. Най-интересната част от музея е магерницата, където се приготвяла храна за монасите и многобройните поклонници, които посещавали манастира по време на големите християнски празници.  Етнографски музей и гостни стои /архондарици/ - в залите с тъкани, носии и накити са изложени оригинални произведения на изкуството, подарени на манастира от занаятчийски сдружения и поклонници от всички краища на българските земи. В периода на Възраждането някои български селища разполагали със собствени помещения /архондарици/, в които отсядали техните жители по време на престоя в манастира. Те се грижели изцяло за тях и поддържането на духа на родните им места. В автентичния им вид са запазени Копривщенска, Тетевенска, Чирпанска, Кюстендилска и Габровска гостни стаи.

                   Снимки: Сайт на Рилски манастир https://rilskimanastir.org

Витоша – белите дробове на София

Малко столици могат да се похвалят с наличието на висока планина в покрайнините си. София столицата на България е сред тях, като до града се издига планината Витоша. Тя се намира в Западна България между Стара планина и Рило-Родопският масив и е част от Средногорието. Средната надморска височина е около 1500 метра, като най-високият връх е Черни връх с височина 2290 метра, а заеманата площ е около 278 квадратни километра. Факторите определящи климат са сложен комплекс от наклон и изложение на склона, формите на релефа, но преди всичко от надморската височина. Планината попада в Европейско-континенталната климатична област, умерено-континенталната подобласт, планински климатичен район и се характеризира с техните особености. Витоша е сравнително млада планина и поради това долинната система е слабо оформена и недостатъчно развита. Тя се е образувала през неогена и кватернера в резултат на тектонско издигане на разломи и разседи по периферията ѝ. По някои от тези все още активни разседи извират минерални води – Панчерево, Рударци, Железница и Княжево. Във Витоша има голям на брой малки водни източници, като единствената голяма река извираща от планината е Струма. Други реки в планината са Рударщица, Палакария, Вълчи дол, Железнишка, Скакавица и други, като на Боянска река се намира Боянския водопад един от най-красивите шедьоври на природата в планината. Днес на Витоша няма естествени езера, но има няколко изкуствени езера /язовири/. Най-големия сред тях е язовир Студена, разположен в западната част на планината, с цел водоснабдяване на град Перник. Други интересни изкуствени езера са: Симеоновските езера над кв. Симеоново се радват на значителен интерес от туристите и Боянското езеро на около километър и половина от кв. Бояна. От едрите бозайници във Витоша в местата изолирани от актива човешка дейност все още се срещат благороден елен, сърна, диво прасе, мечка и вълк. Техните популации са малки и ограничени преди всичко от бракониерството. От дребните бозайници могат да се срещнат горски сънливец, видра, обикновен заек, лисица, дива котка /много малък брой/ и други. Птиците в планината са малко над 200 вида, като около 120 вида гнездят в нея. Най-разпространена е сокерицата, която се среща предимно в смърчовите гори. Може да се срещнат жълтоглаво кралче, кръсточовка, боров синигер  и други. Важно значение имат голям и малък ястреб, черен и пъстър кълвач, които са редки видове. От едрите грабливи птици се срещат скален орел, малък креслив орел, орел змияр, осояд и други. Нощните птици са представени от горска улулица, горска ушата сова, домашна кукумявка и други. Поради характера на водните басейни, които са предимно тип планински потоци рибите не са много разпространени. Разпространения от тях вид е речната пъстърва, за която бързите и студени речни течения са характерното им местообитание. Обликът на естествената растителност на Витоша се е формирал след последното заледяване, преди около 10 000 години. До XIX век растителните ресурси на планината са силно експлоатирани от хората. През периода е развито рударство, примитивна металургия и номадско скотовъдство. Примитивните технологии за обработка на желязната руда е била свързана с използването на големи количества дървени въглища и дърва. За осигуряване на паша на добитъка са опожарявани системно високите части на планината. След 1934 г. се създават предпоставки за ограничаване на човешката дейност върху планината и протичане на възстановителни процеси. Днес са оформени няколко пояса на растителността. До около 650 м. н. в. се намира пояса на дъбовите гори. Той е най-силно повлиян от човека, като от вековните гори са останали единични дървета;  от 650 до 800 м. н. в. дъбов и габъров пояс; от 800 до 1600 м. н. в. буков пояс; от 1600 до 1800 м. н. в. иглолистен пояс, който е представен изцяло от смърчовите гори. Съпътстващи компоненти на смърча са Бял бор, Бяла мура, обикновена ела и др; от 1800 до 2290 м. н. в. клекови и хвойнови храсталаци. Горите заемат над 50 процента от територията на планината, пасищата са около 25 процента, а останалите части са скални масиви и площи, които поради своите особености не могат да бъдат залесени.

Планината е богата на природни, културни и исторически забележителности и едва ли могат да бъдат описани всички в една статия. Близостта и до столицата София и наличието на обществен транспорт до нея, я прави предпочитана за посещения от любителите на природата. В нея може да намерите приятни изживявания през всички сезони на годината. Едно от съществените предимства за жителите и гостите на столицата през зимата е възможността да практикуват зимни спортове в близост до града. За целта има два ски центъра – ски център „Алеко” и ски център „Конярника-Ветровала”;

Природен парк „Витоша” е първият парк в България и на Балканският полуостров. Обявен е една година след Лондонското определение за национални паркове. В територията му попадат: Резерватът „Бистришко бранище” е образуван едновременно с парка като през годините площта му е разширявана. През 1977 г. е обявен за биосферен и част от програмата „Човек и биосфера” на ЮНЕСКО. Целта му е да запази в непроменен вид един участък от иглолистна гора и разположената над нея високопланинска тревна растителност; Резерват „Торфено бранище” е създаден през 1935 г., като и неговата територия е увеличавана през годините. Целта на създаването на резервата е да бъдат запазени в естествено, незасегнато от човешката дейност състояние торфища с мощност до няколко метра и изобилна блатна растителност във високопланинският дял на Витоша. Пещера „Духлата” се намира в землището на с. Боснек на левия бряг на река Струма. Тя е най-дългата пещера в Република България – над 18 километра, от тях са проучени около 15 километра. Пещерата е с пещерни галерии на седем основни нива и с пет подземни реки и потоци.

Боянският водопад е най-големият водопад във Витоша 25 метра, и се намира на Боянската река. Местността, в която се намира Боянският водопад, е запазила своята природа сравнително незамърсена.

Боянската църква „Свети Панталеймон” е средновековна българска църква в софийския квартал Бояна. Тя е един от културните символи на Република България, а от 1979 г. е включена в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.

Драгалевски манастир „ Успение Богородично” е на около километър от софийския квартал Драгалевци в живописна природа сред букови гори до Драгалевска река. Основан е от цар Иван Александър като ставропигиален манастир /подчинен пряко на патриарха/, освободен от данъци, тегоби и намеса на средечките или други градоначалник или владика. Тези стари сведения за манастира са записани във „Витошката златопечатна грамота” на цар Иван Шишман, дадена на манастира.

Кладнишки манастир „Свети Никола” е разположен по западните склонове на Витоша, на около един километър от село Кладница. Той е основан по време на Второто българско царство, а над него се намира останките на древна крепост Градище. Местността Златните мостове се намира в средното течение на Владайска река. Впечатляващи са огромните овални каменни блокове от сиенит по широкото корито на реката. Те изцяло покриват водното течение /известни като Каменната река/, за наличието на което посетителят се само се досеща по приглушения тътен.

Любителите на планината и природата могат да открият природните красоти и зареждащата енергия на гората по различен и интересен начин чрез множеството: пешеходни маршрути, вело маршрути, конни маршрути, тематични маршрути и катерачни обекти.

                                                       Боянският водопад

                                             Драгалевски манастир

Рила - планината на водата и красотата

Рила е най-високата планина в Република България, на Балканският полуостров и цяла Източна Европа. Тя е част от Рило-Родопският масив и се намира в северозападният му край. Средната надморска височина е около 1487 метра, а най-високият връх е Мусала с 2925, а заеманата от нея площ е около 2300 квадратни километра. Смята се, че името Рила има тракийски произход и означава „водна планина”, което се дължи на многобройните ледникови езера, както и наличието на минерални извори в подножието на планината. От нея извират едни от най-големите и пълноводни реки Искър, Марица и Места. Отличителен белег на Рила планина е нейният масивен характер, подчертан от факта, че почти от всякъде тя е заградена с котловини. Едновременно с това поради дълбокото врязване на долините на реките Бели и Леви Искър, Рилска, Илийна, Благоевградска Бистрица и Белишка планината е разделена на четири обособени дяла: Източна Рила /Мусаленски дял/ това е най-обширния дял от планината заемащ около 37 процента от планината. Гордостта на този дял е най-високият връх Мусала, и  най-стария и популярен зимен курорт в Република България – „Боровец” Централна или Средна Рила /Скакавишки дял/ това е най-малката част, с около една десета от площта на планината. Този дял има най-голяма средна надморска височина и подчертан алпийски характер. В него ще откриете множество ледникови езера, като Рибните езера, Джендемските езера, Мермерските езера, Прекоречките езера и други. Освен тях тук е най-голямото ледниково езеро на Балканския полуостров Смрадливото езеро, с площ около 212 декара.  Северозападна Рила /Мальовишки дял/ е около 25 процента от планината. В него се намира една от най-големите природни забележителности на планината – групата Седемте рилски езера, като мястото се смята за високоенергийно и пречистващо. Там всяко лято се събират последователите на учителят Петър Дънов и изпълняват завещания свещен танц паневритмия. Освен Седемте рилски езера този дял e с преобладаващи езерни групи със свързани помежду си езера: Мальовишките езера, Еленски езера,  Градинските езера, Урдините езера, Поповокапски езера. Югозападна Рила /Капатнишки дял/ , която е около 30 процента от планината. Тук се намира вторият най-стар резерват в Република България  „Парангалица”, който от март 1977 г. е включен в листата на биосферните резервати на ЮНЕСКО и е в границите на Национален парк „Рила”. В Рила се наблюдават добре изразени пет височинни пояса – нископланински до 1000 метра, среднопланински от 1000 да 1600 метра, високопланински от 1600 до 2000 метра, субалпийски от 2000 до 2500 метра и алпийски над 2500 метра.  Рила се отличава със значителна водност и изключително голям хидроенергиен потенциал. От Рила извират най-големите реки в Република България – Искър, Марица, Места и някои по-големи притоци на Струма /Джерман и Рилска/. Планината е богата на голям брой ледникови езера, образуване от дейността на ледниците през кватернера във високопланинските части. По-голяма част от тях са постоянни а около 35 са временни. Те се характеризират с малките си площи и обеми, като обикновено заемат дъната на циркусите, циркусните тераси и троговите долини. В Рила са описани около 233 езера, от които 189 са циркусни а останалите имат тектонски или свлачищен произход. Релефа на планината предоставя чудесна възможност за изграждане на изкуствени езера /язовири/. По-значими са: язовир „Бели Искър”  построен /започва през 1939 г. и завършва през 1945 г./ на горното течение на река Бели Искър в подножието на връх Мусала на около 1900 метра надморска височина. Той осигурява 20 процента от питейната вода на столицата  град София, като служи за допълващ обем на основния водоизточник на града. Друг голям язовир в планината и „Белмекен” на 1923 метра надморска височина и е част от най-големият хидроенергиен комплекс в Република България каскадата „Белмекен-Сестримо-Чаира”. Язовир „Калин” е най-високо разположения язовир /2394 метра/ в Република България и на Балканския полуостров. Близо да него се намира туристическа хижа „Иван Вазов”.  В подножието на планината извират горещи минерални извори, най-известният от които се намира в Сепарева баня. Водата изскача във вид на гейзер с максимална температура от около 101,4 градуса по Целзий. Това практически е най-горещият извор в Република България и единственият гейзер на Балканският полуостров.  Минералните води са свързани предимно с дълбоките разломни структури в земната кора. Минерални води има в Благоевград, Разлог, Долна Баня, с. Баня, Осеново и други. Изворите са били известни от древността, като са запазени останки от римски бани и балнеологични съоръжения.  В ниските части на планината са разпространени широколистните гори, представени от дъб, габър, ясен, а над тях са букови гори. При реконструкция на широколистните гори са създадени гори от бял и черен бор. По-високо са разположени иглолистни гори от смърч, ела и бял бор. Алпийските пасища и ливади са разпространени по билните части на Рила, а върху каменистите почви растат лишеи и мъхове. Животинският свят е разнообразен като по високите труднодостъпни части се срещат орли и диви кози, а в по-ниския горски пояс се сърни, глигани, елени, мечки, вълци и други. Във високопланинските езера и реки се среща пъстърва. Забележителностите и местата за посещение в планината са безброй, но има няколко които е добре да посетите. В Рила е създаден най-големият Национален парк в Република България – Национален парк „Рила” с площ около 81 046 хектара. В него се намират четири резервата – „Скакавица”, „Парангалица”, „Централен Рилски резерват” и „Ибър”. Резерватите „Парангалица” и бившият „Маричини езера” днес част от територията на „Централен Рилски резерват” са включени в Списъка на биосферните резервати по програмата „Човек и биосфера” на ЮНЕСКО. Рилски манастир „Свети Иван Рилски", който е сред най-значимите културни паметници в Република България и един от символите на държавата. Манастира е магнит за туристи и поклонници от близо и далеч със своето културно и църковно богатство, което и дало повод да бъде включен в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО. За любителите на спиращи дъха височинни гледки е препоръчително да качат връх Мусала, като се съобразите с времето и препоръките за безопасност. Зимен курорт "Боровец" е първият планински курорт в Република България и на Балканският полуостров, като до средата на XX век е носил името "Чамкория". Историята му започва през 1896 г., когато българският монарх - княз Фердинанд, построява тук лятната си резиденция и няколко ловни хижи. След Княза много аристократи и заможни фамилии от София започват да строят вили за летен отдих. Природната забележителност „Черната скала” е около 135 метрова скала близо да зимният курорт „Боровец” и в началото на река Марица.  От нея се разкрива страховит изглед към Рила планина и долината на река Марица. До днешни времена са достигнали разкази, че по време на османското робство, от нея турците са хвърляли всеки, който се е борил срещу тях. Тези черни „традиции” са продължени и след 09.09.1944 г., когато неудобните на социалистическата власт хора са били блъскани от нея за да намерят смъртта си. Най-горещият гейзер в Европа, който се намира в град Сапарева баня, Стобските земни пирамиди недалеч от село Стоб и други. Отделете време и направете организация за посещение но някои от множеството езера и водопади. Освен Рилският манастир в планината има редица интересни манастири и други културни и исторически места за посещение. Няма как в един материал да се опишат голяма част от забележителностите на планината, но по-интересните ще бъдат описани в отделни статии.  

                                                       Рилски манастир

                                          Природна забележителност Черната скала