ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“ - 12

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

***

На 15 януаре 1953 година, започвайки втората част на своята книга, Флобер пише на Луиз Коле: „Пет дена седях над една страница. <...> Много съм обезпокоен, че в книгата има малко занимателни неща. Не достига действие, а аз съм на мнение, че идеите са действие. Наистина, те по-трудно предизвикват интерес, зная това; но тук е виновен стилът. В цели петнадесет страници няма нито едно събитие; разгръща се непрекъсната картина на еснафско съществуване и бездействена любов, толкова по-трудно поддаваща се на описание, тъй като тази любов е плаха и в същото време дълбока; но, уви, тя е лишена от вътрешно горене, защото моят герой има доста умерен темперамент. Още в първата част на моя роман има редица аналогии: съпруг обича своята жена с почти същата любов, с каквато и любовникът, двамата са посредствени, двамата принадлежат към една и съща среда и въпреки това трябва да се различават помежду си. Това е картина, в която боите са положени една върху друга, без рязка граница в нюансите (което е още по-трудно). Ако постигна това, ще се получи изглежда много добре“. Всичко е в стила, казва Флобер, или – по-точно – в особеното разгръщане и ракурса на това, което се вижда.

Смътната надежда за щастие, предизвикана от чувствата към Леон, води по невинен начин до Льорьо (буквално – „щастливия“; име, подбрано иронично за дяволското оръдие на съдбата). Льорьо, търговец на платове и лихвар, се появява, за да предложи амунициите на щастието. И веднага доверява на Ема, че дава пари на заем; пита за здравето на собственика на кафене Телие, за когото знае, че е лекуван от мъжа на Ема, и казва, че някога ще трябва да се посъветва с лекаря за болките в гърба си. От гледна точка на композицията това са предчувствия. По плана на Флобер Льорьо ще заема пари на Ема, както е заемал на Телие, и ще я разори, както разорява умиращия Телие – нещо повече, за своите болежки ще каже на знаменития лекар, когото повикват с отчаяна надежда да спасят Ема, когато взема отровата. Ето един план на истинско произведение на изкуството.

„Делничността на обикновения семеен живот“ тласка измъчената от любов към Леон Ема „към мечтания за разкош, съпружеската нежност — към прелюбодеяние“. Спомняйки си за манастирския пансион, тя се чувства „отпаднала и съвсем изоставена, като птиче перце, завъртяно от буря; и така, без сама да съзнава, се запъти към църквата, готова на всякакъв обет, стига да можеше да стопи душата си и цялото ѝ съществуване да изчезне в него“. За сцената с кюрето Флобер пише на Луиз Коле в средата на април 1853 година: „Най-сетне започвам да разбирам проклетия диалог със свещеника <...> Искам да покажа следното положение: моята героиня е обзета от религиозен плам, тя отива в църквата и среща на входа свещеника. <...> Той вижда много глупости, пошлости, безсмислици и мръсотии... Моят свещеник е много порядъчен, даже превъзходен човек, но той е загрижен изключително за физическата страна на живота - страданието на бедните, липсата на хляб или дърва за огрев и не е в състояние да отгатне моралната слабост, неясния мистичен порив; той е много целомъдрен и изпълнява всичките си задължения. Това трябва да заеме не повече от шест-седем страници, никакви разсъждения, никакъв анализ (само непосредствен диалог)“. Следва да отбележим, че този епизод е построен по метода на контрапункта – кюрето отговаря на това, което чува от думите на Ема, или по-скоро на въображаемите стандартни въпроси при рутинен разговор с енориаш, без да забележи звучащата в думите ѝ жалба, при което в църквата лудуват деца, отвличайки добрия свещеник от малкото, което може да ѝ каже.

Леон е уплашен от външната добродетелност на Ема, затова със заминаването му за Париж е отворен пътят за по-настойчив любовник. Преходът ще стане от унинието на Ема след неговото заминаване към срещата с Родолф и слде това към сцената със селскостопанския събор. Тяхната среща е първокласен образец на структурен преход и за нейната постройка Флобер отделя много време. Той иска да въведе в повествованието Рудолф Буланже, местен земевладелец, по същество същия пошъл човек като неговия предшественик , но с крещящо, грубо обаяние. Преходът е изграден така: Шарл вика в Йонвил майка си, за да решат какво да правят с Ема, която вехне. Майката идва и решава, че Ема чете прекалено много книги, вредни романи и се заема да прекрати абонамента на Ема в библиотеката, когато мине през Руан за в къщи. Тя заминава в сряда, когато е пазарният ден в Йонвил. Като се облакътява на прозореца, за да погледа пазарната тълпа, Ема вижда един господин със зелен кадифен редингот (зелено кадифе Шарл ще избере и за неин покров в ковчега), който се насочва към дома на Бовари с някакъв момък от село, желаещ да му бъде пусната кръв. Когато пациентът припада в кабинета, Шарл вика Ема. (Трябва да кажем, че Шарл изпълнява последователно своята служебна – в истинския съдбоносен смисъл на думата – функция, ту запознавайки Ема с бъдещия ѝ любовник, ту помагайки за по-нататъшните им срещи). Следващата мила сцена е наблюдавана от Родолф (заедно с читателя): „Мадам Бовари почна да измъква връзката му. Шнурът на ризата беше вързан на възел; няколко минути нейните леки пръсти досягаха шията на юношата; сетне тя намокри батистената си кърпичка с оцет и наквасваше слепите му очи бързо и често, като духаше лекичко отгоре. Коларят се съвзе. <...>

Мадам Бовари взе легенчето, за да го сложи под масата; при движението, за да се наведе, роклята ѝ (беше лятна рокля с четири волана, жълта, с дълга талия и широка пола) се разстла около нея върху плочките на залата; и понеже, както беше наведена, се полюляваше малко с разперени ръце, платът се издуваше тук и там според движенията на корсажа ѝ“.

Епизодът със селскостопанския събор е необходим, за да свърже Ема с Родолф. На 15 юли 1853 година Флобер пише: „Днес вечерта нахвърлих голямата сцена със селскостопанския събор. Епизодът ще бъде поразителен и ще ми отнеме тридесет страници. На първи план в повествованието за това селско общинско празненство, където се появяват, говорят и действат всичките второстепенни герои от книгата, сред детайлите като червена нишка трябва да преминава непрекъснат диалог на господина, който разпалва дамата. Освен това в средата предвиждам тържествена реч на съветника от префектурата, а накрая – вестникарската статия на аптекаря, написана във философски, поетичен и прогресивен стил, в която той прави отчет за празника“. За тридесетте страници потрябвали три месеца. В друго писмо, от 7 септември, Флобер пише: „Много е трудно. <...> Главата ми тежи. В диалога и в действието вместих всичките герои от книгата и... всички те са обрамчени от широк пейзаж. Ако се получи, ще стане нещо много симфонично“. 12 октомври: „Ако може да се представи в книгата симфония, тук несъмнено ще я има. Всичко трябва да се слее в общия шум, трябва едновременно да се чува мучене на бикове, любовни въздишки, думите на началството; всичко е осветено от слънце, огромни женски шапки се поклащат от поривите на вятъра. <...> Драматизмът се постига в случая само от преплитане на диалога с контрастите“.

Все едно организирайки парад за новата любов, Флобер събира на събора всичките герои заради демонстрацията на стил, в общи линии заради това е написана и главата. Двойката, Родолф (символ на фалшивата страст) и Ема (нейната жертва), е свързана с Оме (фалшивия пазач на отровата, от която тя умира), Льорьо (отговорен за разорението и позора, които ще я тласнат към чашата с отрова) и също така Шарл (брачния уют).

Събирайки героите в началото на събора, съвсем различно нещо Флобер прави по отношение на търгуващия с платове лихвар Льорьо и Ема. Да си спомним, че малко преди това, предлагайки на Ема своите услуги, платове, а ако е необходимо и пари, Льорьо се интересува и от здравето на Телие, собственика на кафенето срещу странноприемницата. И ето че сега съдържателката не без злорадство съобщава на Оме, че отсрещното кафене затваря врати. Льорьо, очевидно научил, че собственикът на кафенето е все по-зле, е решил, че е време да потърси огромните си дългове, в резултат от което нещастният Телие се разорява. „Каква ужасна катастрофа!“ – възкликва Оме, който според насмешливата забележка на Флобер, има подходящи изрази за всички възможни случаи. „А, вижте... Той [Льорьо] поздравява госпожа Бовари, която е със зелена шапка. Тя дори върви под ръка с господин Буланже“. Красотата на тази структурна линия е в това, че Льорьо, който разорява стопанина на кафенето, не се появява случайно пред Ема, за чиято гибел ще бъде виновен не по-малко от нейните любовници и смъртта ѝ наистина ще стане „ужасна катастрофа“. Иронията и патетизмът в романа на Флобер са забележително преплетени.

По време на земеделския събор отново е използвано паралелното прекъсване, или методът на контрапункта. Родолф премества три табуретки като пейка и заедно с Ема сядат на балкона на кметството, за да гледат представленията на естрадата и да слушат ораторите, започвайки игрив разговор. Формално те все още не са любовници. В първата част на контрапункта говори съветникът, безмилостно смесвайки метафорите и противоречейки си поради чисто словесен автоматизъм:

„— Господа, нека ми бъде позволено първо (преди да ви занимая с предмета на днешното събрание и това мое чувство, уверен съм, ще бъде споделено от всички ви), нека ми бъде позволено, казвам, да отдам справедливост на върховната власт, на правителството, на монарха, господа, на нашия владетел, на тоя любим крал, за когото никой клон на общото или частно благо не е чужд и който управлява едновременно с такава твърда и такава мъдра ръка колесницата на държавата, сред непрестанните опасности на бурното море, знаейки обаче да наложи зачитането на мира, както и на войната, на индустрията, на търговията, на земеделието и на изкуството.“

По време на този първи стадий на речта разговорът на Родолф и Ема се редува с откъси от официалното изказване:

„— Би трябвало да се дръпна малко назад — каза Родолф.

— Защо? — попита Ема.

Но в тоя миг гласът на съветника се издигна до необикновено висок тон. Той декламираше:

— Мина вече времето, господа, когато гражданските раздори окървавяваха нашите обществени площади, когато собственикът, търговецът, дори работникът, заспивайки вечер мирен сън, трепереха, че могат да бъдат събудени неочаквано от тревожните камбани, когато най-разрушителните начала дръзко подравяха основите…

— Защото могат да ме видят отдолу — поде Родолф. — После ще трябва две седмици да се извинявам и каквото лошо име имам…

— О, вие сам се клеветите — каза Ема.

— Не, не, отвратително е, кълна ви се.

— Но, господа — продължи съветникът, — ако, отблъсквайки от спомена си тия мрачни картини, обърна очи към днешното състояние на нашето хубаво отечество, какво виждам?“

Флобер събира всичките възможни клишета от вестникарския и политическия език; но трябва да разберем, че ако официалните речи се произнасят на щампован вестникарски жаргон, романтичният разговор на Родолф и Ема протича на щампован романтичен жаргон. Цялата красота на епизода е в това, че не се прекъсват един друг доброто и злото, а един вид зло се смесва с друго. Флобер, както казва в писмото си, полага една боя върху друга.

Втората част започва, когато съветникът Лийовен сяда и започва да говори господин Дерозрей: „Неговото слово не бе може би толкова цветисто както речта на съветника, но се отличаваше с по-положителен характер на стила, т.е. с по-специални познания и по-високи съображения. Затова похвалите към правителството заемаха в него по-малко място, а повече религията и земеделието. Тая реч изтъкваше връзката между едното и другото и как те винаги са сътрудничили на цивилизацията. Родолф приказваше с госпожа Бовари за мечти, за предчувствия, за магнетизъм“. За разлика от предишната част, и разговорът на двамата, и речта от естрадата са дадени в преразказ, а пряката реч се появява отново в третата част и донасяните от вятъра откъслечните викове за наградите бързо, без описания и авторова реч, се редуват с репликите на Родолф и Ема: „От магнетизма Родолф постепенно мина към родството на душите и докато г. председателят споменаваше за Цинцинат и неговия плуг, за Диоклетиан, който сеел зеле, и за китайските императори, които започвали годината със засяване, младият човек обясняваше на младата жена, че това неотразимо привличане води началото си от някое предишно съществуване.

— Ето на, ние — казваше той — защо се запознахме? Коя случайност пожела това? То е, защото несъмнено през отдалечението нашите особени склонности са ни тласкали един към друг като две реки, които текат, за да се слеят.

И той хвана ръката й; тя не я отдръпна.

— „За добра обща земеделска работа!“ — извика председателят.

— Неотдавна например, когато дойдох у вас…

— „На господин Бизе от Кенкампоа.“

— Знаех ли, че ще ви придружа?

— „Седемдесет франка!“

— Сто пъти исках да се отделя, а вървях с вас, останах.

— „Торове.“

— Както ще остана довечера, утре, другиден, през целия си живот!

— „На господин Бизе от Кенкампоа.“

— Защото никога не съм срещал в обществото някого с толкова съвършен чар.

— „На господин Бен от Живри-Сен-Мартен!“

— И аз ще запазя спомен за вас.

— „За мериносов овен…“

— Но вие ще ме забравите, аз ще отмина като сянка.

— „На господин Бело от Нотр-Дам…“

— О, нали ще остана мъничко във вашите мисли, във вашия живот?

— „Свинска порода, равни награди: на господа Лерис Кюламбур шестдесет франка!“

Родолф стискаше нейната ръка, усещаше, че е съвсем гореща и че трепери като хваната гургулица, която се опитваше да хвръкне отново; но дали защото искаше да я дръпне, или защото отговори на това стискане, тя мръдна пръстите си; той възкликна:

— О, благодаря! Вие не ме отблъсвате! Вие сте добра! Вие разбирате, че съм ваш! Позволете да ви гледам, да ви съзерцавам!

Вятърът, който нахлу през прозореца, набръчка покривката на масата, а долу по площада всички големи шапчици на селянките се повдигаха като крила на бели пеперуди, които се размърдват.

— Употреба на кюспе от маслодайни семена“ — продължаваше председателят.

Той бързаше:

— Фламандски тор, отглеждане на лен, отводняване, дългосрочни договори за наем, ратайски труд.“

Четвъртата част започва, когато двамата млъкват и думите от естрадата, където се връчва специалната награда, се чуват изцяло и с авторско обяснение: „Родолф вече не говореше. Те се гледаха. Пресъхналите им устни тръпнеха от върховно желание; и пръстите им отпаднало, без усилие се сплетоха.

— „Катрин-Никес-Елизабет Льору от Састола-Гериер за петдесет и четири годишна служба в един и същ чифлик сребърен медал, награда двадесет и пет франка!“ <...>

Тогава на естрадата излезе дребна стара жена, която се държеше боязливо и сякаш се бе свила в своето облекло. <...> В израза на лицето й имаше някаква монашеска строгост. Никаква тъга или разнеженост не смекчаваше тоя безцветен поглед. От общуването си с животните тя бе усвоила тяхната мълчаливост и спокойствие. <...> Тъй бе застанало пред тия цъфтящи буржоа това половинвековно робуване. <...>

— Елате по-близо, елате по-близо!

— Глуха ли сте? — каза Тюваш, като скочи от креслото си.

И закрещя на ухото ѝ:

— Петдесет и четири годишна служба! Сребърен медал! Двадесет и пет франка! Това е за вас.

Сетне, когато получи медала, тя го погледна. Тогава по лицето й се разля блажена усмивка и като си отиваше, чуха я как промълви:

— Ще го дам на нашия кюре, за да ми чете молитви.

— Какъв фанатизъм! — провикна се аптекарят, като се наведе към нотариуса“.

Апотеоз на тази великолепна контрапунктна глава е отчетът на Оме за угощението и празника, публикуван в руанския вестник: „„За какво бяха тия украшения, тия цветя, тия гирлянди? За къде бързаше тая тълпа като вълни от побесняло море под пороя на тропическото слънце, което изливаше горещината си върху нашите угари?“ <...>

Той споменаваше себе си измежду първите членове на журито и дори напомняше в една бележка, че аптекарят г. Оме беше пратил на времето си до земеделското дружество едно изложение за сидъра. Когато стигаше до раздаването на наградите, той описваше с дитирамбични изрази радостта на наградените. „Баща прегръщаше сина си, брат брат си, съпруг съпругата си. Не един показваше с гордост скромния си медал и завърнал се в къщи при добрата си стопанка, той без друго със сълзи на очи го е окачил на скромната стена на своята колиба.

Към шест часа по-важните лица от присъстващите на празненството бяха събрани на угощение, уредено в ливадата на г. Лиежар. Тук през всичкото време царуваше най-голяма сърдечност. Произнесени бяха разни наздравици: г. Лийовен пи за монарха, г. Тюваш — за префекта, г. Оме — за промишлеността и изкуството, които са две сестри, г. Леплишей — за мелиорациите! Вечерта въздухът изведнъж бе озарен от бляскав фойерверк. Човек би казал, че е същински калейдоскоп, истински оперен декор и за миг нашето малко селище можеше да помисли, че е пренесено в някой сън от „Хиляда и една нощ“.

Близнаците промишленост и изкуство са своеобразен символ, свеждащи свнарите съм нежната двойка до някакъв фарсов синтез. Това е забележителна глава. Тя оказва огромно въздействие върху Джеймс Джойс; и аз не мисля, че извън повърхностните си нововъведения Джойс е стигнал по-далече от Флобер.

(Следва)

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 45

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПОНЕДЕЛНИК, 20 МАЙ 1945 ГОДИНА

Понеделникът след Петдесетница изобщо не приличаше на празник. Все още едва ли някой работи по професията си. Берлин е във ваканция. Търсих дърва и попаднах на съобщение, че днес в единадесет часа в кметството трябва да се явят всички „културни дейци“: художници, журналисти, издатели. Със себе си трябва да носят трудова книжка и образци от практикуваното от тях изкуство.

Аз - там. Опашка на втория етаж. Ето ги, не могат да бъдат сбъркани. Добре подстригани глави, своеобразно облекло, театрални момичета до възрастни художници, които носят картини, ухаещи на маслени бои. Тук мъжествена жена, там женствен младеж с дълги мигли, вероятно танцьор. Стоя в средата на всичко това и слушам разговорите отляво и отдясно, например за известен обесен колега еди-кой си, докато женски глас не коригира пискливо: „Ама не, напротив! Едва сега се разбра, че бил полуевреин." Може би това дори е вярно. Навсякъде „неарийците“, които преди са били дълбоко скрити в своите родословия, сега се подчертават дебело и се полират отново.

Регистрацията беше само формалност. Една възрастна жена с еврейски черти на лицето записа личните ни данни в дебела тетрадка, даде на всеки регистрационно удостоверение и толкова. Можем ли да очакваме нещо оттук, напътствие, помощ? Едва ли е вероятно.

За обяд вдовицата отвори един от бурканите с консервирано пиле, които пазеше грижливо от 1942 г. Да, пиле, но пиле с вкус на нафталин. Бурканът стоеше между нафталиновите черги в мазето от години и беше пропит с нафталинова миризма. Голям смях падна. Дори лакомият хер Паули се отказа. Вдовицата хапна няколко късчета и остави останалото на мене. Часове по-късно обаче все още се оригвах на нафталин.

Към три и половина тръгнах към Шарлотенбург, за да намеря Илзе, фрау Илзе Р., фотографка на елегантна мода и редакторка в женско списание, докато не се омъжи за един инженер. Експерт по оръжейна индустрия – генерал, когото не бяха успели да изпратят на фронта.

Потеглих след дълго сбогуване с вдовицата. Дълги, пусти, мъртви улици. Под тунела, където и денем горят фенери, цареше пълен мрак и миришеше на изпражнения. Сърцето ми биеше тревожно, докато минавах през него.

Продължих към Шонеберг. За четвърт час срещнах само двама мъже и две жени, едната боса и с разширени вени, дебели като въжета. Всичко изглеждаше толкова изкривено и призрачно - може би заради слънчевите очила, които носех заради праха. На кръстовището рускиня с черна къдрава коса и униформа танцуваше върху дървена платформа. Тя размахваше червени и жълти малки знамена, когато идваха руски автомобили, и се смееше на минаващите. Пълните ѝ гърди танцуваха също. Няколко германци минаха срамежливо покрай нея с кофи вода.

Безкрайни празни улици. Изведнъж необичайна тълпа от хора, вероятно двадесет или тридесет души, излезе от киносалона, където прожектираха руския филм „Чапаев“, като съобщаваха ръчно написани обяви. Мъжки глас каза много тихо: „Какви глупости!“ По стените са залепени цветни, рисувани на ръка плакати, които съобщават за вариететни програми в различни питейни заведения. Артистите са на преден план.

По насипа тракаха велосипеди. Те наистина тракаха, защото бяха само по джанти, без гуми - нов ефективен метод за избягване на руската "конфискация". Между другото, много германци си „намират“ напоследък велосипедите, защото руснаците изоставят тези, с които се движат, при първата спукана гума и търсят нови, по-добри.

По-нататък през зелени жилищни улици. Навсякъде цари тишина, дори скованост. Всичко изглежда толкова скрито и уплашено. Понякога минават млади хора, добре изглеждащи. Дори се предполага, че тук и там отново има танци; вдовицата го чула в хлебарницата.

Гърлото ми беше пресъхнало от напрежение, когато завих по улицата на моята приятелка. Ако не сте се виждали с някого два месеца – и то какви! - не знаете дали къщите все още стоят и дали хората в тях са все още живи.

Сградата стоеше непокътната, но заключена, мъртва. Обикалях около нея, викайки и подсвирквайки сигурно четвърт час, докато не успях да се вмъкна заедно с един от живеещите там. Добре познатото име все още е в горната част на вратата. Чукам и викам. Казвам коя съм. Отвътре радостен писък. Още една прегръдка с жена, с която иначе само се бях ръкувала. Мъжът ѝ вика: „Какви неща стават! Подскача, все едно не е имало нищо!“

Илзе и аз разменяме набързо първите си изречения: „Колко пъти те изнасилиха, Илзе?“ – „Четири пъти, а тебе?“– „Нямам представа, трябваше да си проправям път от снабдител до майор“.

Седим заедно в кухнята, пием истински чай, изваден да отпразнуваме деня, ядем хляб със сладко, разговаряме... Да, всички сме преживели много. Хванали Илзе веднъж в мазето, след това на първия етаж, в празното жилище, където я натикали с приклади в гърба. Един от тях, каза тя, искал да легне до нея с пушката. Тогава тя се изплашила и му дала да разбере с жестове, че първо трябва да остави пушката настрани. Което той направил.

Докато обсъждахме темата, съпругът на Илзе излезе, за да чуе, както каза, новините от радиото на съседите. Илзе се усмихна широко след него: „Не понася да чува това.“ Измъчвал се от самоукори, защото останал бездеен в мазето, докато Ивановците изнасилвли жена му. Дори бил на малко разстояние от първото изнасилване в мазето. Сигурно е било странно усещане за него. Между другото, използвахме отсъствието на хер Р. за малко женски приказки. Илзе е разглезена жена, обиколила е света и има изискано поведение. Какво може да каже за руските кавалери?

— Жалка работа — каза тя, като сбърчи нос. – Никакво въображение. Прости и груби, всичките до един, доколкото съм чувал наоколо. Но може би ти си имала по-добър опит с твоите старши офицери.

- Не, не в това отношение.

- Възможно е да имат най-новата социалистическа планова икономика у тях - каза Илзе. – Но стане ли въпрос за еротика, спират до Адам и Ева. Казах го и на съпруга си, за да го утеша." И намига с едно око: „С толкова малко храна, такъв беден съпруг, разбира се, не струва много. Моят вече има комплекси от това и си въобразява, че Червената армия с нейната грубост има шанс с нас, жените." Много се смяхме и се съгласихме, че нашите достойни врагове сред дивата природа, като нормални кандидати, в 99 от 100 случая няма да имат никакви шансове при нас. А стотният ще се счита за достоен след предварителен оглед.

Така разговаряхме и си отмъщавахме с подигравки на онези, които ни бяха унижили.

Инженерът наистина донесе новини от съседите. Очевидно Берлин ще стане международен град за всички победители, а Лайпциг - руска столица. Говори се, че Химлер е заловен. Все още няма надеждни новини за Адолф. Докато Илзе изглеждаше много спокойна и замазваше сегашното положение с женско превъзходство, съпругът ѝ беше обезпокоен и объркан. Засега кариерата му беше приключила. Неговият оръжеен завод, който все още не е бомбардиран, в момента се разчиства. Руснаците изнасят немските машини. По пътя срещнах няколко камиона с огромни дървени контейнера върху тях. Сега знам какво има вътре. Хер Р. се страхува, че ще трябва да изостави социалния си живот и да започне отначало като физически работник. Той жадува за контакти и новини, изпълнен е със страх от живота и отчаяно се опитва да си намери отново работа някъде. Кандидатствал в болницата във връзка с парното отопление. Все още е зашеметен от падането. За пореден път виждам, че ние, жените, се справяме по-добре с падането и не се замайваме толкова лесно. Илзе и съпругът ѝ учат руски. Той обмисля, макар и без голямо желание, да се премести в Русия. Защото „изнасят оттук нашите средства за производство“. Той не вярва, че на нас, германците, ще ни бъде позволено да произвеждаме нещо значимо отново в обозримо бъдеще, а също така чул при съседите от радиото, че цяла Германия щяла да бъде бъде превърната в картофена нива. Ще почакаме и ще видим.

Многократно сбогуване. Никога не знаеш дали и кога ще видиш другия човек отново. На връщане отскочих до племенницата на вдовицата - до младата бъдеща майка, която живее с приятелката си Фрида и чака да роди. Тя лежеше по гръб и изглеждаше мила и светеща отвътре. Но изпъкналият ѝ корем стоеше върху прекалено слабото ѝ тяло, буквално стърчейки от него. Човек вярва, че вижда как развиващото се дете извлича всички сокове и сили от утробата на майката. Разбира се, никакви новини от бъдещия баща. Той изглежда беше забравил напълно за ежедневните грижи, за търсенето на храна и дърва. Тъй като в жилището има само една - вече безсмислена - електрическа печка, жените са изградили на балкона нещо като печка от тухли, в която хвърлят елхови клони, които упорито търсят. Отнема цяла вечност, докато сварят малко каша. Освен това Фрида постоянно трябва да седи пред огъня, да го раздухва и да добавя клони. От смолата мирише на Коледа.

След това на път за дома, марширувай, марширувай. Обявление на немски и руски език съобщава, че „свободният пазар“ е на път да бъде отворен. От кого? За кого? „Стенен вестник“ посочва новите градски ръководители. Много неизвестни фигури, вероятно емигранти, завръщащи се у дома от Москва. Срещу мене идват пъстри групи италианци, пеещи, натоварени с вързопи и куфари, явно подготвени за път към дома. Още велосипеди, тракащи на голите си джанти. В Шонеберг стана по-безлютдо, а призрачният тунел на градската железница беше черен и пуст. Зарадвах се, когато остана зад гърба ми и видях сградите край нашия блок. Върнах се у дома като от дълъг път и споделих новиинте си.

Уморени крака, душен ден. Сега вечерта носи спокойствие и дъжд.

(Следва)

СЕЙ, ЗЕМЕДЕЛЕЦО...

“PHOTOPLAY”: ЕДНО ОТ ПЪРВИТЕ АМЕРИКАНСКИ ФИЛМОВИ СПИСАНИЯ

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВЕЛ ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Основано през 1911 г. в Чикаго, списанието Photoplay започва като издание за късометражна фантастика, занимаващо се предимно със сюжетите и героите на филмите по онова време и използвано като рекламен инструмент за тези филми.

През 1915 г. Джулиан Джонсън и Джеймс Р. Куирк стават редактори (въпреки че Куирк е вицепрезидент на списанието от самото му основаване) и заедно създават формат, който става прецедент за почти всички последвали списания за знаменитости.

До 1918 г. тиражът надхвърля 200 000 броя, като популярността на списанието се подхранва от нарастващия интерес на публиката към личния живот на знаменитостите.

През 1921 г. Photoplay учредява първата значима годишна филмова награда. Списанието престава да излиза през 1980 г.

Следват невероятни снимки, показващи ранни обложки на Photoplay с класически красавици от 1910-те години.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1988 г. / ИКОНОМИКА / МОРИС АЛЕ

Морис Але (Maurice Allais)

31 май 1911 г. - 9 октомври 2010 г.

Нобелова награда за икономиика

(За неговите пионерски приноси към теорията на пазарите и ефикасното използване на ресурсите.)

Френският икономист Морис Феликс Шарл Але е роден в Париж, където неговите родители, Морис и Луиз Але (до женитбата си Луиз Кабе), са собственици на малък магазин за сирене. През 1914 г. баща му заминава на фронта по време на Първата световна война, а през 1915 г. умира в германски плен. По-късно Але пише за смъртта на баща си така: „Тя сложи дълбок отпечатък, и пряко и косвено, върху моето юношество, а и върху целия ми живот“.

Въпреки тези „често затруднителни“, според неговите думи, обстоятелства Але завършва начално и средно училище, като учи латински език, естествени науки, математика и философия. Отначало той мисли за кариерата на историк, но учителят му по математика го убеждава да постъпи в Политехническото училище, едно от най-престижните учебни заведения във Франция. Але е приет там през 1931 г. и завършва обучението си с най-добрите в класа оценки през 1933 г. През лятото след завършване на училището той заминава за САЩ и лично наблюдава въздействието на Голямата депресия, която по-късно нарича „поразителен феномен, за който не може да се намери еднозначно приемливо обяснение“. Когато се връща обратно, обстановката в родината му не е много по-добра, Франция се намира в менгемето на същата депресия, и 1930-те години са за нея време на непрестанна финансова и политическа нестабилност. Острото социално недоволство по време на този предвоенен период става мощен стимул за работата на учения през целия му живот.

След една година служба в армията и две години обучение във Висшето национално минно училище в Париж Але е приет на длъжност инженер в общинската минна служба на град Нант. Но тази работа не съответства на интересите му. Той се занимава с четене и писане на статии по физика и теория на вероятностите.

Научните търсения на Але прекъсват през 1939 г., когато е призован да се сражава по време на Втората световна война. В Нобеловата си лекция той казва, че след поражението на Франция през 1940 г. се е върнал в Нант като друг човек. „Довоенните ми интереси се промениха напълно. <...> Стана ми ясно, че най-доброто, с което бих могъл да се заема, е да положа усилия за подготовката на следвоенния живот“. Той напомня как е размишлявал за икономическите и социалните проблеми, които вижда във Франция и Германия, като си задава въпроса: „Може ли по-добре да се подготвим за преодоляване на последствията от войната, отколкото да правим опити да разрешим фундаменталния проблем на икономиката, а именно: как да се постигне максимална икономическа ефективност?“ По този начин, според неговите думи, той намира своето „призвание в икономиката“. Поставя си за цел „да положи основа, върху която може да се изгради правилна икономическа и социална политика“.

От 1940 г. нататък Але чете всякакви произведения по икономика, достъпни на френски език. Особен интерес предизвикват у него изследванията на Леон Валрас, Вилфредо Парето и Ървин Фишер. Тези учени „оказват сериозно влияние“ върху начина му на мислене, като не му позволяват да се успокои от достигнатото. Макар че икономиката претендира да е наука, Але смята, че не ѝ достига научна строгост. Прекалено много предположения, на които тя се опира, не се потвърждават от опита и в нея отсъства математическата точност на естествените науки, които той е изучавал.

Але се заема да търси средство срещу тази непълноценност. През 1941 г., продължавайки да изпълнява задълженията си в общинската служба на Нант, той започва да пише книгата си „В търсена на икономическа дисциплина“ („A la Recherche d’une discipline économique“). Ръкописът е завършен през 1943 г., изпратен е до няколко издателства и е отхвърлен от всичките без изключение. Свършва се с това, че Але издава книгата за своя сметка.

Трудът на Але се различава от предшествениците му в областта на икономиката с използването на строги, подробни математически изчисления с цел да се посочи как противоположните сили на търсенето и предлагането могат да доведат пазара до състоянието на равновесие. (Равновесието е положение, при което търсенето на стоки съответства точно на предлагането). Але се отказва от идеята за „пазара“ като единствен обект. В замяна на това той разработва много по-реалистичен модел, предполагащ множество взаимодействащи си пазари. Той посочва как промените, от които е засегнат един пазар (например на обувната продукция), могат да повлияят на сродни пазари (говедовъдството, пазара на железария, пазара на труда) и като перспектива на икономиката като цяло.

Але е убеден, че всяка икономическа система има за цел да постигне състояние на максимална ефективност. Максималната ефективност се появява при разпределението на ресурсите по такъв начин, че да удовлетвори до най-голяма степен потребностите на всеки – така, че нито един човек да не може да подобри своето благосъстояние, без да влоши благосъстоянието на друг човек. Привеждайки последователно комплексни математически доказателства, Але посочва, че максималната ефективност е естествен резултат от всяка идеално функционираща конкурентна икономическа система на свободния пазар. По-късно той пише: „Не малка част [от моята книга] е посветена на доказването на две фундаментални предпоставки: всяко постигнато равновесие в пазарната икономика е състояние на максимална ефективност, и обратното, всяко състояние на максимална ефективност е състояние на равновесие на пазарната икономика“.

Вървейки в противоречие с представите на много икономисти по това време, Але посочва също така, че механизмите на търсенето и предлагането могат да доведат до максимална ефективност дори вътре в държавния монопол. Даже ако монополистът има възможност да повишава или понижава цените в сравнение с конкурентния пазар, монополът няма да постигне с подобни действия печалба. (Ако се повишават цените, търсенето ще спадне и обемът на продажбите ще се окаже недостатъчен, а при прекалено ниски цени монополистът губи пари с всека продадена стока.) Следователно, ако правителствените механизми за регулиране установяват произволни цени – например от политически съображения – икономиката като цяло ще пострада.

Забележително е това, че независимо от липсата на икономическо образование на автора, през 1943 г. разработката „В търсена на икономическа дисциплина“ получава наградата „Шарл Дюпен“, учредена от Академията за нравствени и политически науки, а Ингемар Стал от Шведската кралска академия на науките я характеризира по-късно като „фундаментална“.

През 1944 г. Але става професор във Висшето национално минно училище, а през 1946 г. заема поста директор по изследователската работа във Френския национален център за научни изследвания (ФНЦНИ). Въпреки натоварването, през 1947 г. той успява да издаде второто си фундаментално печатно произведение „Икономика и процент“ („Economie et intérêt“). В новата си книга Але, използвайки своите идеи за максимална ефективност, формулира нова теория за производствените средства. (Към производствените средства се отнасят и произведените вече стоки, които се използват за производство на други стоки.) Преди това икономистът Стенли Джевънс предлага хипотезата, че сумарният национален доход е функция от предшестващите инвестиции в средствата за производство. Але прилага обичайната си строга методика към хипотезата на Джевънс и я преобразува в поредица от математически изчисления.

Разширявайки темата, започната от Джевънс, Але изследва съотношението между инвестициите в средствата за производство и лихвения процент, разбирайки под процент цената на паричния кредит. Като всяка цена, лихвеният процент се контролира от механизма на търсенето и предлагането, по-специално – от търсенето и предлагането, засягащи паричното предлагане. В „Икономика и процент“ Але проучва въздействието на този механизъм върху икономиката, която не е в стадий на растеж, такава, при която освен всичко останало паричният фонд е постоянна величина. Той успява да посочи, че при такава икономическа система, където средствата за производство са разпределени с максимална ефективност, нито един производител не се нуждае от допълнително инвестиране. В резултат от това отпада необходимостта от получаване на парични кредити и оптималният лихвен процент се равнява на нула. Въпреки че изводите на Але не са признати от практическата икономика (в която винаги съществува някакво нарастване, или положително, или отрицателно), неговият модел служи за надеждна основа за други, по-обстоятелствени конструкции.

Але напуска административния пост във ФНЦНИ през 1948 г., възнамерявайки да посвети своето време на научни изследвания и преподаване. През следващите десетилетия той публикува новаторски работи, свързани с теорията за парите, инфлацията, икономическите цикли и анализа на рисковете (тоест на пресмятането на рисковете и печалбата в момента на приемане на икономически решения).

През 1960 г. Але се жени за Жаклин Бутло, семейството има една дъщеря. До 1980 г. той е на държавна служба, след което се пенсионира.

ИЗТОЧНИК: https://n-t.ru/nl/ek/allais.htm

Превод от руски: Павел Николов

ОКУПАЦИОНЕН ФОНД, ОСНОВАН ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА РУСКО-ДУНАВСКА ОБЛАСТ - 7

ДО ТУК: Предговор 1; Предговор 2; ОТКЪС 1; ОТКЪС 2; ОТКЪС 3; ОТКЪС 4;

ОТКЪС 5

Щатс-секретарят Гирс, възползвайки се от този случай, за да угоди на желанието на княз Батенберг, представя на Негово величество съвсем същия доклад, подготвен от Азиатския департамент за цар Александър II, и от своя страна изказал необходимостта от изменение на формата на управление в България. Господарят, одобрявайки по принцип мнението на г-н Гирс, височайше благоволил да нареди да се назначи Съвет на министрите под председателството на граф Игнатиев за обсъждане на въпроса за новата форма на управление на България и за мерките, които се налага да бъдат приети в Княжеството до установяване на нова форма на управление. Освен това на оригиналния доклад написал да се отзоват дипломатическите агенти и консули от България и да бъдат заменени с по-способни лица.

На извънредно заседание на Съвета на министрите били обсъдени следните въпроси. Следва ли да се измени сега съществуващата форма на управление в България? Подлежат ли основните закони в Княжеството на преразглеждане или изменение? Възможно ли е в България да се установи абсолютно монархическо управление? Какви временни мерки трябва да бъдат предприети за привеждане в изпълнение на решенията по горепосочените въпроси? В доклад до министъра на външните работи били посочени два начина за изменение на формата на управление: отмяна на действащата конституция и въвеждане на монархическо управление или пък подлагане на конституцията на преразглеждане с изменения, според които две трети от депутатите да присъстват в законодателното събрание по избор и една - по назначение от княза. Председателят на събранието трябва да бъде назначаван от княза. Законите, издавани от народното събрание без санкции на Държавния съвет, не могат да бъдат представяни за утвърждаване на княза. Князът е длъжен да обяви това пред българския народ чрез специална прокламация, в която трябва да бъде съобщен и срокът за изпълнение на настоящото искане. Князът, учредявайки регентство от три лица, е длъжен да напусне територията до изпълнение на посочените искания от българския народ. Извънредният Съвет на министрите единодушно постановил следното: „Искането на българския княз за изменение на формата на управление в Княжеството се отклонява. Съществуващата в България конституция, съставена от Управлението на императорския комисар и приета от Велико народно събрание, не подлежи на изменение. Преразглеждането пък на конституцията може да последва единствено в законно установения ред. Що се отнася до съществуващите по това време безредия в централното управление на Княжеството, произтичащи главно от това, че населението на Княжеството е неподготвено за конституционната форма на управление, в това отношение може да се ограничи до преустановяване на действието на конституцията в България и да се упълномощи царуващият княз да управлява въз основа на особени правила, но при условие че това упълномощаване е установено от Велико народно събрание за срок, не по-дълъг от седем години. Свикването на Велико народно събрание князът е длъжен да обяви на своя народ със специална прокламация по реда, посочен от императорския министър на външните работи в неговия доклад до Господаря Император. Настоящото решение да се представи на височайшето внимание на Господаря Император и да се съобщи това на господата военен министър и министър на външните работи.“

В България настъпва нова ера на пълномощия на княз Батенберг и преустановяване на действието на конституцията. В Азиатския департамент всички са заети със съставянето на разни проекти относно мерките, които трябва да бъдат приети по време на появата на княжеската прокламация към народа. Главният въпрос е отпътуването на княза и назначаването на регенти. Появили се съмнения относно възможността за успех, тъй като и преди това в императорското министерство нямали доверие в консервативните елементи. Либералната или правителствената партия пък според отзива на княза и донесенията на руските жандарми се оказала наш противник, бидейки в поддръжка на руските емигранти в България. Впрочем Батенберг ще ускори своето отпътуване от Петербург, нужно е да подготви известната прокламация за новоназначения дипломатически агент в България и, главното, инструкция за генерал Ернрот за устройство на временно правителство в България. Узнава се, че Батенберг планува своя път от Петербург до София през Виена, и това отново става повод за подозрение, дали пък г-н Кумано не е прав, още повече че Батенберг се отнася неравнодушно към предложението на министерството той да напусне България и да учреди регентство. Независимо от многобройните проекти, недоразумения, съмнения, предположения и разни подозрения в Азиатския департамент съставят прокламацията към българския народ от името на княза за това, че ако народът не изпълни исканията на княза в течение на три месеца, той, князът, ще изостави българския престол; дават се инструкции на генерал Ернрот за разпускане на Народното събрание, отстраняване на министрите; да се състави временно правителство; да се обяви в страната военно положение; да се назначат извънредни княжески комисари и помощници във всеки окръг изключително измежду руските офицери и по възможност да се касират градските и окръжните съвети с назначаване на временни комисари измежду лицата от консервативния елемент. Назначеният дипломатически агент М. А. Хитрово е снабден със специални инструкции да съдейства на княза и на генерал Ернрот за привеждане на всички планове в изпълнение, а главното, от името на Господаря Император г-н Хитрово е длъжен да обяви пред българския народ да се подчинява на исканията на своя царуващ княз, родственик на августейшото семейство. Освен това г-н Хитрово получил поръчение пътьом да мине през Виена и да узнае мнението на виенския кабинет за предполагаемия държавен преврат в България.

Княз Батенберг, връщайки се в София с пълна победа, кадето му било устроено тържествено посрещане, и разчитайки на берлинския и виенския кабинет, с нищо не издава предполагаемите замисли, отнася се твърде любезно със своите министри, одобрява всички действия на регента през време на неговото отсъствие от Княжеството. Наистина тогава в София и в Русчук се носели слухове за това, че нещо се крои, но нищо определено не било известно. Говорело се за възможност за съставяне на нов кабинет и разпускане на Народното събрание, но всички се отнасяли към тези слухове с недоверие. Още повече че министрите Каравелов и Цанков уверявали своите единомишленици в неоснователността на тези слухове, тъй като князът е извънредно любезен с тях и се отнася към действията на своите министри крайно доверчиво. Независимо от това Каравелов и Цанков не намират никакви подбудителни причини за неудоволствие от страна на княз Александър спрямо действията на настоящия кабинет.

Генерал Ернрот, получавайки от Петербург всички инструкции за предстоящите действия, тайно назначил извънредни княжески комисари и снабдил последните с инструкции да съставят списък на лицата, които следва да бъдат назначени на длъжностите окръжни управители и околийски началници. Препоръчал на всички дружинни командири и началници на специални части да подготвят войската за всеки случай и да очакват разпореждания за обявяване на военно положение и обявил Софийски окръг в обсадно положение. Макар че всички действия на Ернрот очевидно били запазени в тайна, все пак българските министри узнали за тези приготовления и в Съвета на министрите решили да запитат военния министър - генерал Ернрот, да им обясни причините, подтикващи към нарушение на конституцията и на какво основание той действа еднолично и несолидарно с другите министри.

В навечерието на събранието на Съвета на министрите генерал Ернрот формирал нов кабинет под своето председателство и разпратил прокламацията на княза до извънредните комисари за обявяване пред народа. Когато всички министри се събрали в съвета за заседание, Ернрот, съпровождан от коменданта на гр. София и дружинните командири, се явил на заседанието, уведомил министрите за държавния преврат, за тяхната оставка и за съставянето на ново министерство под неговото председателство. Връчвайки на министрите прокламацията на княза, той им казал, че в страната е обявено военно положение и всяка съпротива от тяхна страна влече след себе си предаване на военен съд. Сетне отпочнали премествания и уволнения на чиновници от администрацията, разполагане на войски в не толкова благонадеждните центрове. С това се ограничил първият акт на действията. Предприемането на по-нататъшни мерки било отложено до пристигането на г-н Хитрово от Виена, който в това време очаквал допълнителни инструкции от Петербург. Неподготвено за такъв неочакван държавен преврат, населението на Княжеството съвършено не разбирало неговото значение и очаквало пристигането в България на новоназначения императорски дипломатически агент за изясняване на причините, подбудили княз Александър и руския генерал към държавен преврат.

Няколко дни след първите подготвителни действия на генерал Ернрот в София пристигнал руският дипломатически агент г-н Хитрово с допълнителни инструкции, получени от него във Виена от Азиатския департамент. Запознавайки се с началната дейност на Ернрот, г-н Хитрово предприел пътуване заедно с княз Батенберг из България с цел да съобщи на населението волята на Царя покровител. Ето първата шифрована телеграма на г-н Хитрово, изпратена по този повод на руските консули в България: „По висоначйше повеление предприемам пьтувания из България за обявяване на населението волята на Негово величество, благоволете да се разпоредите нашето посрещане и прием да се организират по-тържествено. Употребете цялото си старание и нужните средства, разходите, направени по тази потребност, ще ви бъдат възстановени от сумите на секретния фонд на дипломатическата агенция.“

В изпълнение на нареждането на началството и волята на царя консулът в Русчук, като главен централен град в България, енергично оказвал съдействие на извънредния княжески комисар и на русчукския муниципалитет в трудната работа по уреждане на тържественото посрещане на високите гости.

Князът и г-н Хитрово пристигнали в Русчук. Спрели край река Лом за приемане на рапорт от извънредния комисар и благословията на митрополит Григорий. По разпореждане на русчукския кмет със средства, отпуснати от секретните суми на руското консулство, били наети турски хамали да впрягат конете и да водят екипажа с Негово височество и г-н Хитрово по главната улица, водеща към княжеския дворец. Недалеко от двореца били поставени други хамали, които пренесли високите особи до двореца. Князът и руският представител останали много доволни от посрещането и приема, оказани им на първо време в Русчук. В шест часа градската управа с пари, отпуснати от консула и извънредния комисар, устроила обяд в градската градина до гостилницата „Ислах хан“. В градската градина били подредени привилегировани маси и така наречените обществени маси. Край първите благоволили да присъстват височайшата особа, императорският представител, извънредният комисар, комендантът на града, руските офицери и княжеската свита; другите маси били наредени за гражданите. Въпреки че из града било обявено, че след обяда г-н Хитрово ще поизнесе реч и ще обяви царската воля, при все това с изключение на чорбаджиите - бивши привърженици на Мидхат паша, никой от българите не се явил на обяда и по този начин се наложило масите да бъдат запълнени с турци, евреи, руски арсенални работници и румънски рублеви (тоест -платени с убли) от Гюргево. По отношение на последните било обръщано внимание на тяхното облекло и знаене на български език. Тъй като на вид те приличат на българите и крайбрежните жители знаят български език, можело да се помисли, че край масите присъстват българи. След множество тостове г-н Хитрово произнесъл блюстителна реч на дипломатическа тема, чието съдържание разбрал единствено самият той, и обявил пред руските работници волята на Господаря Император за изменение на формата на управление в Княжеството. Освен руските работници другите присъствуващи, а именно чорбаджиите и рублевите гости от Гюргево, не разбирали руски. Работници не останали длъжни и гръмко завикали: „Ура! Да живее Негово величество руският Цар!“ Когато руските работници замлъкнали, един от гюргевските рублеви гости, висок на ръст човек със здраво телосложение, държейки в ръка чаша с вино, гръмко се обърнал към цялата тълпа: „Господа, позволете ми да произнеса слово.“ Всички присъстващи начело с княза обърнали погледи към този човек и, разбира се, му разрешили да произнесе слово. Той произнесъл на български език много високо: „Да живее Негово величество българският княз Карл Хохенцолерн!“ Отначало всички предположили, че този човек е нарочно изпратен от народната партия, но сетне, след арестуването му и съставяне на протокол от извънредния комисар, се убедили в това, че румънецът няма нищо общо с настоящите тържества и просто предполагал, че румънският крал е също и Княз Български.

На следващия ден след завършването на тържествата и обяда г-н Хитрово бил в консулството за съставяне и изпращане на телеграма, подлежаща за доклад пред Негово величество, относно какво впечатление е направило на населението обявяването на волята на Царя покровител на България. Преди съставянето на телеграмата г-н Хитрово казал на консула следното: „Аз съм окончателно разочарован. Когато бях в Петербург и съдейки по уверенията на Батенберг, смятах, че българският народ му е предан, че консерваторите в България се състоят от лица, заможни, здравомислещи и представляват преобладаващ елемент в Княжеството, но че само някои улични хора, търсачи на приключения, анархисти и т.н., са против него. Сега се убедих в противното, а именно: князът не се ползва в Княжеството с никаква популярност. Той няма никаква партия, а ако има няколко лица, жадуващи за лесна печалба, които той, Батенберг, нарича консерватори, то тези лица представляват толкова незначително малцинство, че е съвършено невъзможно да се разчита на поддръжката от тяхна страна. Точно противната партия, по мое убеждение, се състои от хора, заможни и интелигентни. Тази партия е напълно дисциплинирана, има свои принципи и ръководители. С тази партия ще се наложи да се съобразяваме. На мен ми предстои едно от двете неща - или да помоля за отзоваване на всички нас, или да се боря до последно. Предвид на това, че неправилната стъпка е направена, а да се доведе до знанието на Господаря Император за действителното положение на нещата в България в настоящия момент няма никаква възможност, аз избирам последната мярка.“ При това г-н Хитрово съобщил на консула за търновските истории, за това, че там бил подготвен заговор против княза и че само една щастлива случайност е спасила княза, и за това как по съображения за безопасност са нощували в казармата. Главното е, че начело на заговора и главно действащо лице е епископ Климент. Сетне как навсякъде ги посрещали грубо, особено селските старейшини се отнасяли с княза неучтиво. Консулът от своя страна представил на г-н Хитрово отчет за своята дейност по организирането на посрещането, колко е струвало наемането на хора за посрещането, на хамали за носенето на Негово височество и на гюргевските рублеви гости и тостът да живее българският княз Карл Хохенцолерн.

След това нашият дипломатически агент съставил шифрована телеграма с приблизително такова съдържание: „До министъра на вътрешните работи за доклад пред Негово величество. Ентусиазмът и искрената радост на българския народ, когато му бе съобщена височайшата воля, не подлежат на описание. Българите, паднали на колене, молят княза да не оставя страната. Мен умоляват да поднеса в нозете на Негово величество тяхното чувство на безгранична и вечна преданост към обожаемия монарх. Също молят за застъпничество пред Негово величество за оставането на Негово височество княз Батенберг като царуващ княз в България. В царуването на Негово височество българският народ вижда залог за бъдещото съществование и процъфтяване на Княжеството.

В Русчук посрещането на княза и мен бе организирано по-тържествено, отколкото в другите градове. На пет километра от града многочислена публика, духовенство в тържествени църковни одежди, войска в пълна парадна униформа и ученици и преподаватели от всички учебни заведения очакваха пристигането на княжеския влак. След като князът прие рапорта на коменданта на града, народът помоли за позволение да впрегне конете и да води до града екипажа, в който се настанихме князът и аз. От главната улица до двореца гражданите ни носиха на ръце. В шест часа градският съвет организира обяд, на който присъстваха няколко хиляди души. Обявяването на височайшата воля народът изслуша на колене. След нестихващите викове „Ура, да живее Негово величество Царят покровител“ митрополитът от името на всички граждани на града и по тяхно пълномощие ме помоли да поднеса в нозете на Господаря Император верноподаническата молба на населението на град Русчук да остави княза благополучно да царува в България за щастието и процъфтяването на българския народ. Днес всички улици, водещи към сградата на консулството, са пълни с хора, начело с духовници, които отново повтарят гореописаната молба.“

След изпращането на телеграмата г-н Хитрово решил: предвид на това, че предприетото пътуване с княза и личната агитация не водят до практически резултат, да съпроводи княза само до Варна, без да се спира в промеждутъчните градове, а от Варна да се върне незабавно в София. При това г-н Хитрово изказал своето опасение, че в Петербург не е възникнал следният въпрос: ако се базираме на нашите донесения, че българският народ е безусловно предан на Господаря Император и Русия, безпрекословно се подчинява на волята на Царя покровител, тогава защо е бил нужен държавен преврат в България? Да се изисква издаване за известен срок на пълномощия за княз Батенберг? Ако положението на нещата в България бъде обяснено в истинския им вид, т.е. че княз Батенберг не се ползва нито с доверието, нито със симпатията на българския народ, то в такъв случай съвсем не е следвало да се затаят подобен род истории, тъй като Негово величество въобще не желае да действа против народната воля в Княжеството. Що се отнася до Батенберг, ако на него собствено му е неудобно да остане в България при предишния ред, то Господарят Император, и нашето правителство, заради частните капризи и личната изгода на някой си княз Батенберг ни най-малко не е благосклонен да жертва искрената преданост на българския народ. Не е угодно на Батенберг да остане княз на България - сбогом! На негово място ще се намери друг. Дай, Боже, корито, свиня ще се намери! Следователно, работата трябва да се постави на други начала и да ѝ се даде по-сериозно направление.

От София г-н Хитрово разпратил до всички консули поверителен циркуляр със следното съдържание: „Военният министър в България лично ми съобщи, че в Съвета на министрите е решено да се извършат няколко ареста на по-видни лица измежду привържениците на бившите министри и уволнени от служба чиновници. Тези мерки по мнението на г-н Ернрот са необходими предвид приближаването на срока за насрочване на избори за депутати във Велико народно събрание. С навременното отстраняване от участие в изборите на по-влиятелните хора от опозиционната партия г-н Ернрот предполага, че Народното събрание ще бъде съставено изключително от наши привърженици. От донесенията на извънредните княжески комисари е видно, че в някои градове на Княжеството и сред руските поданици има някои хора, които се отнасят с неодобрение към настоящото положение на нещата в България. Може би предполагаемите мерки е нужно да се предприемат и по отношение на руските поданици, пребиваващи в различни градове на Княжеството, и по такъв начин извънредният комисар ще бъде принуден да прибегне към Вашето, почитаеми господине, съдействие. Аз най-покорно моля Ваше Високородие, в границите на възможното да окажете Вашето благосклонно съдействие на княжеските извънредни комисари при вземането на гореприведените мерки по отношение на руските поданици. Заедно с това смятам за свой дълг да Ви обърна внимание, почитаеми господине, на обстоятелството, че предполагаемата за вземане мярка е временна и не влече зад себе си никакви вредни последствия, в особеност за руските поданици, които в никакъв случай не могат да бъдат привлечени под отговорност за съчувстване на една или друга партия в България.“

Циркулярите до русчукския консул били съпроводени от частно писмо на г-н Хитрово, в което той обяснява смисъла и значението на посочения циркуляр. Ето какво пише г-н Хитрово в това писмо: „Почитаеми господин Николай Николаевич, получих писмо от г-н Мелников, който между другото се спира на въпроса за необходимостта от държавен преврат в България. Г-н Мелников основава своите предположения на нашите официални телеграми за мнимото и създадено от самите нас одобрение на българите към настоящия преврат, той си задава съвсем същия въпрос, който и ние си задавахме последния път в Русчук, а именно: ако българското население ни е предано до такава степен и с такъв ентусиазъм приема обявяването на височайшата воля, то тогава ние можехме да минем без всякакъв държавен преврат? Генерал Ернрот ме посети днес, аз му прочетох писмото на г-н Мелников и ние стигнахме до следното заключение, че е нужно да се създаде опозиция, а тя може да се създаде само чрез предприемане на приведените в циркуляра мерки. От своя страна г-н Ернрот разпрати циркуляри до княжеските извънредни комисари за извършване на обиски в домовете на по-влиятелните лица, принадлежащи към така наречената Либерална партия, и по усмотрение на комисарите те да бъдат арестувани. Привеждайки в изпълнение нашите намерения, аз ще се позова на донесенията от Вас и от извънредните комисари за извършването на арести и резултатите от тях. По такъв начин възнамерявам да отговоря на г-н Мелников в частен ред, че населението се отнася към нас съчувствено, но има една клика, която е пропита от дух на анархия и революция и е решена да предизвика в страната безредици, и вследствие на това някои лица от назованата клика са арестувани.

Към Вас, почитаеми господине, аз се обръщам с най-покорна молба да не отказвате Вашата помощ на комисарите в района на поверения Ви консулски окръг. Драги Николай Николаевич, Вие познавате нашите военни, те са безусловно честни изпълнители, но безспорно лоши съдии и дипломати.“

(Следва)

АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / РЕЧНИК НА ТЕРМИНИТЕ

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД Глава II. НАЗАРЕТ Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ

Част II. МЕСИЯТА: Глава VI. „НЕ МИР, А МЕЧ“ Глава VII. ЗНАМЕНИЯ ЗА ЦАРСТВОТО ГЛАВА VIII. ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ. СМЪРТТА НА ПРОРОКА Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“ Глава X. „ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКИЯ СИН“

Част III. КЪМ ГОЛГОТА: Глава XI. МНОГО ПРИЗВАНИ – МАЛКО ИЗБРАНИ Глава XII. ЧАСЪТ НАБЛИЖАВА Глава XIII. ЛОЗЕТО НА БАЩАТА Глава XIV. СЪДЪТ НА МЕСИЯТА Глава XV. ПАСХАТА НА НОВИЯ ЗАВЕТ Глава XVI. НОЩТА В ГЕТСИМАНИЯ

Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО: Глава XVII. САДУКЕЙСКИЯТ СЪД Глава XVIII. СЪДЪТ НА ПРОКУРАТОРА Глава XIX. ГОЛГОТА Глава XX. СЛЕД РАЗПЪВАНЕТО Глава XXI. ПОБЕДА НАД СМЪРТТА Глава XXII. „АЗ ВИ ПРАЩАМ“

ЕПИЛОГ

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

РЕЧНИК НА ТЕРМИНИТЕ

АВОТ или ПИРКЕ АВОТ (евр. `Изречения на бащите`) - сборник афоризми, принадлежащи на юдейските мъдреци от периода на Втория храм (вж.) и близките до него епохи. Най-ранната част на Талмуда (вж.).

АГРАФИ (гръц.) - незаписани в Евангелията изречения на Христос.

АМ-ХААРЕЦ (евр. `народ на земята`) - презрителен прякор в евангелската епоха, означаващ прост човек, невежа в Закона.

АПОКАЛИПТИКА (от гръц. апокалипсис `откровение`) - книги, написани като откровение на исторически тайни. Разцветът на А. е през II-I век пр.н.е. Някои книги на пророците (или техни части) се отнасят към жанра А. Християнски апокалипсис е Откровението на Йоан.

АПОКРИФИ (гръц. `съкровени`) - произведения, които претендират за авторитет, равен на Св. Писание, но не са включени в канона (вж.) на Библията. От Средните векове насам А. започнали да се наричат свободните литературни вариации на библейски теми.

АРАМЕЙСКИ ЕЗИК - език на арамеите, народ, който живеел в Сирия и Месопотамия. В последните векове пр.н.е. А.Е. бил разговорен сред юдеите в Палестина.

АРХИЕРЕЙ (гръц.) - терминът означава: а) първосвещеник; б) представител на висшето духовенство в Юдея; в) епископ в Източноправославната църква.

БИБЛИЯ (гръц. `книги`) - Свещените писания на юдаизма и християнството. Дохристиянската част на Б. се състои от три сборника: Закон или Петокнижие (вж.: Тора), Пророци и Писания (или Учителни книги). Християните наричат този раздел от Б. Стар завет (вж.: Завет). Християнската част на Б., Новият завет, се състои от четири Евангелия, Деяния на апостолите, Послания и Откровение на Йоан. Библията се създава от ХIII в. прне. до I в. от н.е. (вж.: канон).

ВЛЪХВИ - вж.: магове.

ГАЛАХА (евр.) - правни и църковно-канонични норми на юдаизма.

ГЕЕНА (евр. Геном) - долина на югозапад от Ерусалим. През епохата на царете там се извършвали ритуални убийства в чест на езическите богове. По-късно Г. била превърната в бунище, където постоянно се поддържал огън. От II в. пр.н.е. нататък Г. станала символ на задгробното възмездие за греховете.

ГЕНИСАРЕТ (евр. Кинерет) - едно от названията на Галилейското езеро (Тибериадско море) и областите на запад от него ("Генисаретската земя").

ДЕКАЛОГ (гръц. `десетодумие`) - десетте заповеди на Мойсей (Из 20, 2-17; Втор 5, 6-21).

ДЕКАПОЛ(ИС) (гръц. `Десетоградие`) - съюз на градове Пела, Дион, Канат, Рифана, Скитопол (Бет-Шана), Хипос, Гадара, Гераса (Гергеса), Дамаск и Филаделфия (Рабат-Амон, днешния Аман), намиращи се на изток от Йордан. Д. бил населен преди всичко с езичници.

ДИАСПОРА (гръц. `разсейване`) - термин, означаващ юдейските общини, които се намирали извън Палестина.

ЕГЗЕГЕТИКА (гръц.) - изучаване и тълкуване на библейските текстове.

ЕПОХА НА ВТОРИЯ ХРАМ - периодът между 516 г. пр.н.е. и 70 г. от н.е., когато съществувал Вторият ерусалимски храм. Първият бил разрушен през 587 г. пр.н.е.

ЕСЕИ или ЕСЕНИ (от арам. хасайя `благочестиви`) - членове на полумонашески орден, възникнал в юдаизма ок. 150 г. пр.н.е. Самоназвания: "Синове на светлината", "Добродушни", "Избраници" и др. Повечето Е. живеели в обособени колонии в пустинята (вж.: Кумран), но някои се заселвали и в градовете.

ЕСХАТОЛОГИЯ (гръц. `учение за края`) - система от представи за последните съдби на света и за участта на човека след смъртта.

ЗАВЕТ (староб.) - съюз, договор между Бога и Общината на верните му хора, според който Общината се задължава да спазва Божите заповеди, а Бог обещава (вж.: Обещание) да не я изоставя. Думата З. означава също така единство на Твореца с човека в богооткровената религия.

ЗАКОН - синоним на първите пет книги от Библията (Петокнижие). вж.: Тора.

ЗЕЛОТИ (гръц.) или КАНАИТИ (арам.) - `радетели`, партия на войнстващи месиянисти, отричаща всякаква власт над Божия народ, освен властта на самия Бог. З. призовавали за въоръжена борба срещу Римската империя. Партията на З. възникнала през първите години на н.е. Привържениците на радикалното й крило - сикариите (кинжалите) - избрали пътя на терористичните действия.

ИДУМЕИ или ЕДОМИТИ - родствени на израелтяните племена. И. живеели по южното крайбрежие на Мъртво море. В периода на царете И. воювали с Израел. През евангелската епоха вече изповядвали юдаизма.

ИЗКУПЛЕНИЕ (староб.) - откуп от робство, даряване на свобода. С този термин в Библията често се означава Божето спасение от злото.

КАНОН (гръц. `правило`) - с думата К. се озанчават книгите от Св. Писание (вж.: Библия), които са приети от Църквата. Старозаветният К. е бил установен в края на I в. от н.е. Новозаветният бил определен в основни линии към края на II в., а окончателно едва в началото на V в. В широк смисъл думата К. означава също църковен устав, правило.

КНИЖНИК (евр. софер) - термин, който означава: а) преписвач на Библията; б) летописец; в) тълкувател на Писанието; г) пазител на Преданието (вж.). Сред книжниците имало садукеи (вж.), фарисеи (вж.) и лица, които не влизали в никаква групировка.

КУМРАН или ХИРБЕТ КУМРАН - местност на северозападния бряг на Мъртво море, където се намирало едно от главните селища на ордена на есеите (вж.). Името К. вероятно произлиза от името на град Гомора, който някога бил разположен в този район.

ЛЕВИТ - човек, който произлиза от израелския корен на Леви (Левий). През Епохата на Втория храм (вж.) Л. били младши служители в него.

МАГОВЕ (иран.) - жреци на персийската религия (магдеизъм). В по-широк смисъл на думата М. са познавачи на заклинания, тайнствени обреди и астрологията. Синодалният превод предава думата М. в Мт 2, 1 и сл. със старобългарската дума "влъхви".

МЕСИТ (арам.) - развратител, лъжеучител, измамник.

МЕСИЯ - вж.: Христос.

МИЦВОТ (евр.) - заповедите на Тората (вж.) и Преданието (вж.).

МИШНА - вж.: Талмуд.

МИТАР (евр. габай) - събирач на имперски данъци в Палестина, бирник.

НИСАН или АВИВ - пролетен месец от юдейския календар. Съответства на март-април. В древността бил първият месец от годината.

ОКУЛТИЗЪМ (лат.) - доктрина за начините да се опознават съкровените духовни светове. Към окултните учения на древността се отнасят орфизма, питагорейството, гностицизмът. В ново време традициите на О. продължават теософията, антропософията и др.п.

ОСАНА (евр. хошиана `спаси ни`) - възглас, с който в Юдея приветствали царете.

ПАСХА (арам.) или ПЕСАХ (евр.) - буквално: `преминаване`. Име на главния старозаветен празник. Установен от Мойсей по време на излизането от Египет в памет на това събитие. П. се празнувала през първото пролетно пълнолуние, от вечерта на 14 до вечерта на 15 нисан. В християнската Църква П. е празникът Възкресение Христово.

ПЕТДЕСЕТНИЦА (евр. Шавуот `седмици`) - празник, който се празнува 7 седмици след старозаветната Пасха (вж.). Посветен е на спомена за Божите благодеяния, по-конкретно за дарения на Синай Закон. В християнската църква П. е празник, свързан със слизането на Светия дух над апостолите.

ПЛЪТ (староб.) - дума, която в Библията означава: а) човек; б) психофизическата природа на човека.

ПРАЗНИК НА ШАТРИТЕ (евр. Сукот) - юдейски празник, свързан със спомените за странстването на Израел в пустинята. В следмойсеевия период се смятал също така за празник на реколтата. Празнувал се от 15 до 22 тишри (септември-октомври). В дните на П.Ш. поклонниците живеели в колиби (суки), направени от клони.

ПРЕДАНИЕ - в юдаизма и християнството: религиозно учение, което се предава устно от учител на учител. С думата П. се означава също духът и същността на вероучението, които се пазят в църковната община.

ПРЕТОРИЯ (лат.) - резиденция на римски военачалник..

ПРЕФЕКТ (лат.) - римски управник на град или област, а също и военачалник. Титлата П. на Юдея носел прокураторът (вж.) Понтий Пилат.

ПРОЗЕЛИТ (гръц.) - чужденец, приел юдейското вероизповедание.

ПРОКУРАТОР (лат.) - римски чиновник, който отговарял за събирането на данъците в провинциите.

ПРОПОВЕД НА ХЪЛМА (традиционно: "НА ПЛАНИНАТА") - казаното от Исус и поместено в 5-7 глава от Матей. Нарича се така, защото евангелистът отнася това към проповедта на Исус на един от хълмовете в Галилея (5, 1). Паралели на П.Х. има у Лука. П.Х. обикновено се смята за най-пълния израз на религиозно-нравствените основи на добрата вест.

РАВИ (евр. раби) или ВАВУНИ (арам. рабони) - `учителю мой`, почтително обръщение към верски наставник сред юдеите. Йоан Кръстител и Исус Христос са наричани Р.

САДУКЕИ (евр. цадоким) - религиазно-политическа прослойка, състояща се от юдейски аристократи и висше дворянство. С. отричали устното предание (вж.), вярата във възкресението на мъртвите, в ангелите и в Последния съд. С. се придържали към буквата на Библията, предимно към Тората (вж.). През евангелските времена садукеите били мнозинство в Синедриона (вж.).

САМАРЯНИ - жители на палестинската област Самария (Шомрона). Произлизат от смесване на израелтяните с колонисти от Сирия и Двуречието. Религията на С. се основава на Тората (вж.). През IV в. пр.н.е. С. се обособили напълно от юдеите. Днес са останали само няколкостотин С. Религиозният им център се намира на планината Харизим, където преди е имало самарянския храм.

СЕПТУАГИНТА (гръц.) - така нар. `превод на седемдесетте`. Първият превод на Библията на гръцки език, осъществен в Александрия през III-I век пр.н.е. Според легендата преводът бил направен от 70 тълкуватели от Ерусалим. Преводът С. бил приет от Християнската църква за употреба през първите години от съществуването й.

СИНАГОГА (гръц. `съобщество`) или БЕТ ХАКНЕСЕТ (евр. `дом за събиране`) - молитвен дом в юдейската религия. С. се появили ок. VI-V в пр.н.е.

СИНЕДРИОН (евр. Санхедрин или Бет дин `дом на съда`) - през Епохата на Втория храм (вж.) С. се наричали: а) съветите на старейшините в градовете на Юдея; б) централния Съвет на богословите, начело с наси, председател-равин; в) ерусалимския религиозно-политически съд, Големия синедрион. Той включвал 72 души. В екстремни случаи се събирал Малкият синедрион (от 23 души). Начело на съда стоял първосвещеникът. Преди войната през 66-70 г. в С. била представена и садукейската, и фарисейската групировка.

СИНОПТИЦИ - тримата първи евангелисти Матей, Марк и Лука.

СЛАВА - в Библията: синоним на Богоявлението.

СОТЕРОЛОГИЯ (гръц.) - учение за спасението.

СУКОТ - вж.: Празник на шатрите.

ТАЛМУД (евр. `учение`) - сборник документи на юдейското гражданско и църковно право, богослужебни устави, етически норми, афоризми, притчи и легенди. Т. се създавал в средата на равините-танаи (вж.), приемници на фарисеите (вж.) през първите векове на н.е. Т. се дели на Мишна (`повторение`), Тосефта (коментари към Мишна) и две Гемари (`заключения`) - Ерусалимска и Вавилонска. Трактатите, които влизат в Мишна и Гемарите, имат еднакви имена. При цитиране главите на Мишна се посочват с латински цифри, а разделите на Гемарите - с арабски.

ТАНАИ (от арам. тени `учител`) - законоведите на юдаизма през I-II в. от н.е.

ТЕТРАРХ (гръц. `четвъртовластник`) - управник на една от четирите области в страна. През епохата на Христовата проповед тетрарси на Палестина билиЛисаний и синовете на Ирод Антипа и Филип. Четвъртата област се управлявала от римския поркуратор (вж.).

ТЕФИЛИН (от евр. тефила `молитва`) - малки текстове от Тората (вж.), които се прикрепват на челото с помощта на ремъчета. Смятат се за съставна част от богослужебното облекло в юдаизма.

ТОРА (евр. `наставление`) - едно от названията на Петокнижието (вж.: Библия), Закон. Според вярванията на късния юдаизъм освен писмената Тора на Майсей била дадена от Бога и устна Т. (вж.: Предание).

ТОЕСФТА - вж.: Талмуд.

ТРИБУН (лат.) - един от висшите чинове на римския офицерски състав.

ФАРИСЕИ (евр. перушим, арам. перушайя `отделили се`) - религиозна партия или групировка (евр. хабурот от хабер `другар`), възникнала в Юдея през II в. пр.н.е. Ф. били тълкуватели и ревностни изпълнители на Закона (вж.), вярвали във възкресението на мъртвите, в ангелите, скорошното идване на Месията и Последния съд. Ф. се делели на консервативни (ученици на Шамай) и по-либерални (ученици на Хилел).

ХАЛЕЛ (евр.) - пасхално юдейско молитвословие, състоящо се от псалми с припев "Алилуя" (Халелуя).

ХАНУКА - юдейски празник на Обновлението на храма, Празник на огньовете. Бил установен през 164 г. пр.н.е. в чест на освобождението на Храма от езичниците. Х. се празнувал 8 дена от 25 кислев (ноември-декември).

ХАСМОНЕИ (евр. Хашмоним `потомци на Хашмон`) - династия ерусалимски царе-първосвещеници, основана от братята на Юда Макавей. Управлявала от 140 до 63 г. пр.н.е.

ХРИСТОС (гръц.) или МЕСИЯ (евр. Маши'ах, арам. Машиха) - помазаник. Лице, посветено да служи на Бога: пророк или най-често - цар. В тесния смисъл на думата Х. е обещаният от Стария завет Спасител. Християнството изповядва вярата в това, че Исус от Назарет е Христос-Спасител.

ЦЕЗАР (лат., традиционно: КЕСАР) - титла на римските императори, която води произхода си от името на Гай  Юлий Цезар. В някои случаи думата Ц. се употребява като синоним на държавната власт изобщо.

ЧОВЕШКИ СИН (арам. бар наша) - в Библията и апокрифите (вж.): а) синоним на човек, смъртен; б) едно от названията на Месията.

ШАВУОТ - вж.: Петдесетница.

ШЕХИНА (арам. `присъствие наблизо`) - богословски термин, който означава присъствие на Бога в света. Понятието Ш. възникнало в юдаизма ок. I в. от н.е.

(Следва)